Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Калам го изгледа. „Може пък и да не съм параноичен, в края на краищата. Тоя човек го измъчва нещо.“
Завиха рязко и палубата подскочи. Буреносният вятър се появи точно в този момент, надигна „Рагстопър“ и го подгони пред себе си, изпънал платната. Загасиха фенерите, моряците се пръснаха по задачите си и корабът се понесе на север.
„Морска битка посред буря, а капитанът се надява, че пехотинците ще направят абордаж, ще скочат на подмятащата се от вълните палуба и ще влязат в бой с пиратите. Това е повече от дръзко.“
Отзад се приближиха две едри фигури и застанаха от двете му страни. Калам се намръщи. Морската болест беше повалила двамата телохранители на ковчежника още първия ден и никой от тях не изглеждаше в състояние да направи нещо повече освен да си изпразни стомаха върху ботушите му, но сега бяха станали и с ръце на оръжията.
— Господарят иска да говори с теб — изръмжа единият.
— Лошо — отвърна му с ръмжене Калам.
— Веднага.
— Или какво, ще ме убиеш с дъха си ли? Господарят ви да не би да може да говори с трупове?
— Господарят заповяда…
— Ако иска да си говорим, може да дойде тук. Иначе много лошо, както казах.
Двамата се оттеглиха.
Калам мина покрай главната мачта към двете отделения морска пехота, присвити на носа. Беше преживял не един шквал, докато служеше в имперски кампании по галери, десантни кораби и триреми в три океана и няколко морета. Бурята, поне засега, беше сравнително лека. Бойците бяха намръщени, както можеше да се очаква пред битка — зареждаха щурмовите арбалети.
Погледът му ги обходи и се спря на лейтенанта — жена на средна възраст.
— Само две думи…
— Не сега — отсече тя: тъкмо си слагаше шлема. — Слезте долу.
— Решил е да прави таран…
— Знам какво е решил. И когато се натресем, последното, което ни трябва, е един проклет от Гуглата цивилен, за когото да се грижим.
— Вие заповедите на капитана ли изпълнявате… или на ковчежника?
Тя вдигна глава, изгледа го с присвити очи и повтори:
— Слезте долу.
Калам въздъхна.
— Аз съм имперски ветеран, лейтенант…
— Коя армия?
Той се поколеба, преди да отвърне:
— Втора. Девети взвод, Мостоваците.
Всички погледи се спряха на него.
Лейтенантът се навъси.
— Дали е възможно?
Друг от пехотинците, ветеран с прошарена коса, изръмжа:
— Сержантът ви? Кажете ни някои имена.
— Уискиджак. Други сержанти? Не останаха много. Анци. Спиндъл.
— Вие сте ефрейтор Калам, така ли?
Убиецът го изгледа.
— А вие кой сте?
— Никой, сър. И съм такъв от доста време. — Обърна се към лейтенанта и кимна.
— Можем ли да разчитаме на вас? — попита тя Калам.
— Не най-отпред. Но ще съм наблизо.
— Ковчежникът има имперска заповед — това ни връзва ръцете, ефрейтор.
— Не мисля, че ковчежникът разчита на вас, ако се наложи да избирате между него и капитана.
Тя се намръщи, сякаш предвкусваше нещо лошо.
— Тази атака е пълна лудост, но е дръзка.
Калам кимна мълчаливо.
— Предполагам, че ковчежникът има основание.
— Ако се стигне дотам — отвърна Калам, — телохранителите ги оставете на мен.
— И двамата?
— Да.
Ветеранът се намеси.
— Ако нахраним акулите с ковчежника, ще ни обесят.
— Просто гледайте да не сте там, когато се случи — всички.
Лейтенантката се ухили.
— Е, това ще го уредим.
— Значи — каза високо Калам, за да го чуят всички войници, — за вас съм поредният цивилен лигльо на борда, ясно?
— Никога не сме мислили, че тая работа с изменничеството е истина — извика един. — Не и Дужек Едноръкия. Няма начин.
„Гуглата да ме вземе дано, доколкото знам, май си прав, войник.“ Скри неувереността си, като отдаде чест, и тръгна обратно по палубата.
„Рагстопър“ му напомняше за мечка, газеща през гъста дъбрава, когато се понесе с грохот напред, здрав и грамаден сред кипналите високи вълни… „Мечка, събудила се напролет, току-що измъкнала се от бърлогата си, със зачервени от дългия сън очи, изтерзана от глад. А някъде напред в тъмното се промъкват два вълка… чака ги изненада…“
Капитанът беше на кърмата, до моряка на румпела. Първият помощник стоеше до него. И двамата се взираха намръщени в мрака — очакваха да се появи плячката им.
Калам отвори уста да заговори, но викът на първия помощник го спря.
— Ляво на борд, капитане! Три четвърти към кърмата!