Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Отвори очи и се загледа през преградите на леглото — към съседното легло, към металносивото небе отвън. Стана й студено и придърпа одеялото около себе си.
Замисли се и за друго обяснение.
А може би не приличаха толкова много на Харч и Куинс, както й се беше сторило? Макгий бе допуснал, че образите на лицата им в паметта й с положителност биха се замъглили в течение на годините, независимо дали тя го осъзнава или не. Навярно беше прав. Ако човек доведе истинския Харч и истинския Куинс и ги постави редом с Ричмънд и Куинс, приликата би била дребна. Представата за двойниците сигурно съществува единствено в нейната глава. Но тя не мислеше, че е така.
Дали е възможно двамината в болницата да са синовете на Харч и Куинс? Не. Това е просто смешно. Макар и да са твърде млади, за да бъдат самите Харч и Куинс, тези двама двойници са прекалено стари, за да бъдат техни синове. Нито Харч, нито Куинс не са били и в пубертета по времето, когато Ричмънд и Джонсън са родени; не биха могли да станат родители преди толкова години.
Но сега, след като й бе хрумнала мисълта за кръвна връзка, Сюзан се зачуди дали тия двамата не биха могли да бъдат братя на Харч и Куинс. Не знаеше дали Харч има брат или не. Семейството му бе присъствало на процеса, за да го подкрепи. Бяха обаче само родителите му и една по-малка сестра; нямаше брат. Сюзан смътно си спомни, че братът на Ранди Куинс се бе появил на делото. Всъщност, като напрягаше сега мисълта си, тя си спомни, че двамата братя Куинс доста си приличаха. Но не бяха съвсем еднакви. Освен това братът беше няколко години по-голям от Ранди. Разбира се, вкъщи би могло да има и по-малък брат, прекалено млад, за да дойде на делото. Братя… Не би могла да изключи напълно тази възможност. Тези хора биха могли, да бъдат братя на мъжете, които я бяха-тероризирали в Гръмотевичния дом. Но тя не мислеше така.
Оставаше само едно обяснение — лудост. Може би губеше разсъдъка си. И я спохождаха видения. Халюцинации. Може би отделяше най-невинни съставки и ги смесваше във вид на причудливи параноични измислици.
Не. Не й се струваше, че има такава възможност. О, може би се отнасяше прекалено сериозно към живота — това самообвинение тя бе склонна да обмисли. Понякога й се струваше, че е прекалено уравновесена, прекалено добре се владее; завиждаше на хората, които са в състояние да извършат глупави, спонтанни неща; неразумни, интересни неща. Ако самата тя бе имала възможност да се отпусне от време на време, да се отдаде на първичните си желания, сигурно не би изпуснала толкова много удоволствия през всичките отминали години. Дали е била прекалено трезва и прекалено сериозна; прекалено много мравка и по-малко скакалец? Да. Но луда, откачена? Определено не.
Вече бе изчерпала отговорите си за загадката допелганглер. Вече си бе изброила единствените възможни решения, но нито едно от тях не я удовлетворяваше.
Реши да не споменава за Питър Джонсън нито на госпожа Бейкър, нито на доктор Макгий. Боеше се, че може да им се стори… вятърничава.
Сгуши се под одеялото, като гледаше неспокойното, мрачно небе и си мислеше дали да не забрави тези двойници, просто да ги махне от съзнанието си. Чудеше се дали те не трябва просто да я удивляват, или да я плашат. Чудеше се…
Следобеда, без да повика за помощ, тя стана от леглото и седна в инвалидния стол. Краката й едва не се подгънаха под тежестта й, когато се налагаше да застане на тях; усещаше ги като че ли са останали без кости. Замая се, по челото й изби пот, но успя сама да седне в стола.
Госпожа Бейкър влезе в стаята само миг след това и се намръщи:
— Сама ли стигнахте дотам?
— Да. Нали ви казах — по-силна съм, отколкото си мислите.
— Било е безразсъдно да го правите.
— О, не. Лесно беше.
— Така ли?
— Лесно като две и две четири.
— Тогава защо сте се изпотили така?
Сюзан лениво прекара ръка през влажното си чело:
— Навярно има нещо в живота ми, което се променя.
— Не ме карайте да се смея — намеси се сестрата. — Заслужавате добре да ви се скара човек и тъкмо на мен се е паднало да го направя. Но инатът сте вие, нали?
— Аз? Инат? — Престори се, че дори самата мисъл я изненадва. — Ни най-малко. Просто знам какво аз самата мисля, ако това имате предвид.
— Казах инат и така мисля — намръщи се госпожа Бейкър. — Не виждате ли, че бихте могли да са подхлъзнете и да паднете.
— Но не стана така.
— Бихте могли да си счупите ръка, да пукнете бедро или нещо такова, а то би забавило оздравяването ви със седмици. Кълна се, ако бяхте с двайсетина години по-малка, щях да ви обърна на коляното си и хубаво да ви натупам.