Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
— Почакайте. Нека си почина мъничко, а после да минем пак от другата страна.
— Не се напрягайте прекалено.
— Мога да се справя. Не се напрягам.
— Сигурна ли сте?
— Няма да взема да ви лъжа, я? Може и да ме напляскате.
— Не го забравяйте — засмя се сестрата.
Докато стояха между двете легла и Сюзан събираше сили за обратния път, и двете отправиха поглед към паравана покрай второто легло, който беше на по-малко от метър.
— Тя има ли семейство? — попита младата жена.
— Не би могло да се каже. Няма близки роднини.
— Това сигурно е ужасно — прошепна Сюзан.
— Кое?
— Да умреш самотен.
— Няма защо да шепнете — високо каза госпожа Бейкър. — Тя не може да ви чуе. Така или иначе, Джеси се справя с положението много добре. Макар че всичко това засегна самолюбието й. Като по-млада беше прекрасна жена. Беше красива дори и като по-възрастна. Но сега е отслабнала ужасно, ракът просто я е изял. Винаги е била малко суетна за външния си вид, така че за нея погрозняването, свързано с болестта, е много по-страшно от мисълта, че ще умре. Има изключително много приятели в града, но ги е помолила изрично да не идват на посещения в болницата този път. Иска да я запомнят като жената, която беше. Не допуска никого при себе си освен лекарите и сестрите. Затова и поставих паравана около леглото й. Сега е упоена, но ако се събуди дори за миг и види, че не е оградена, ще се разстрои ужасно.
— Горката — въздъхна Сюзан.
— Да, но не се притеснявайте особено. Този час, рано или късно, ще дойде за всички ни, а тя успя да го избегне по-дълго от мнозина други.
Върнаха се по обратния път около леглото, Сюзан се качи и с благодарност отпусна глава на възглавницата.
— Гладна ли сте? — попита сестрата.
— Да наистина. Умирам от глад.
— Хубаво. Сега ви трябва малко повече месо. Ще ви донеса закуска.
Младата жена се повдигна в леглото:
— Мислите ли, че ако пусна телевизора, на госпожа Сийфърт ще й стане неприятно.
— Ни най-малко. Дори няма да забележи, че е включен. А ако се събуди и го чуе, навярно ще поиска и тя да гледа. Това може да й помогне да излезе от черупката си.
Докато госпожа Бейкър излизаше, Сюзан пусна телевизора с дистанционното управление. Смени няколко канала, докато откри един стар филм, който тъкмо започваше — „Ребро Адамово“ със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн. Знаеше го, но беше от тези майсторски направени, остроумни филми, които човек може да гледа много пъти, без да му омръзнат. Остави дистанционното управление и се настани готова да се разсее.
Беше й трудно обаче да проследи встъпителните епизоди на филма. Погледът й непрекъснато отскачаше към съседното легло. Затвореният параван я притесняваше.
Той не се различаваше от паравана, който би могъл да се постави и около нейното легло. Беше закачен за U-образна метална релса на тавана и се спускаше до трийсетина сантиметра от пода, като закриваше всичко освен колелцата на леглото. И нейният параван бе затварян няколко пъти през последните два дена — когато й се налагаше да използва гърнето или когато трябваше да смени пижамата си.
Въпреки това затвореният около Джесика Сийфърт параван я смущаваше.
„Това няма нищо общо със затворения параван“ — помисли си тя. „Дължи се просто на съседството ми с човек, който умира. Това би могло да накара всекиго да се чувства неловко.“
Взираше се в паравана.
Не. Не близостта на смъртта я тревожеше. Нещо друго. Нещо, което не би могла да назове.
Параванът висеше опънат, бял и неподвижен, като нарисуван.
Прекъснаха филма, за да покажат няколко реклами, и тя намали изцяло звука с дистанционното управление.
Стаята потъна в абсолютна тишина.
Параванът стоеше неподвижен, не се помръдваше дори от движението на въздуха.
— Госпожа Сийфърт? — повика я Сюзан.
Нищо.
Госпожа Бейкър влезе с голяма порция сладолед, покрит с боровинки.
— Как ви изглежда това? — попита тя, докато го нагласяваше на масичката, преди да я завърти към Сюзан.
— Огромен е — отвърна пациентката, като откъсна поглед от паравана. — Никога няма да мога да го изям целия.
— О, ще то изядете, ще го изядете. Вече сте започнали да се оправяте, това е съвсем ясно. Сама ще се учудите на апетита си през следващите една-две седмици. — Тя поглади сивата си коса. — Е, моята смяна свърши. Трябва да се прибера вкъщи и да се докарам в особено красив вид. Довечера имам голяма среща — ако боулингът, вечерята с хамбургер и пийването могат да се нарекат „голяма среща“. Би трябвало да зърнете човека, с когото излизам напоследък. Наистина е мъж на място. Ако бях трийсетина години по-млада, бих казала, че е екстра. Цял живот е бил дървар. С раменете му могат да се измерват врати. А да видите ръцете му! Има най-големите, най-коравите и най-мазолестите ръце, които сте виждали. Но иначе е кротък като агне.