Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Младата жена избухна в смях.
Миг след като преодоля смущението от собствените си думи, сестрата я последва. Опря се на долната част на леглото и се разтресе от смях.
Тъкмо когато Сюзан си помисли, че се е овладяла, очите й срещнаха очите на сестрата и двете отново се закикотиха.
Накрая госпожа Бейкър изтри сълзите си:
— Просто е невероятно, че наистина казах това!
— Да ме обърнете на коляно, защо не?
— Предполагам, че вие извиквате майчинските инстинкти у мене.
— Е, със сигурност не звучи като нормална болнична процедура — забеляза Сюзан.
— Все пак се радвам, че не се обидихте.
— И аз се радвам, че не съм с двайсет години по-малка.
Двете отново се засмяха.
След няколко минути, когато се изнесе със стола си в коридора, за да се поупражни, усети, че се чувства по-добре от когато и да е след комата си. Спонтанният, невъздържан смях се оказа мощно лечебно средство. Споделеният миг, неочакваната, но добре дошла близост я накараха да се почувства по-малко сама, а болницата да стане по-малко студена и мрачна, отколкото току-що бе изглеждала.
Ръцете още я боляха от сутрешната обиколка със стола, но въпреки изтръпналите си мускули, бе решила твърдо да направи поне още един тур из втория етаж.
Не се тревожеше, че може да се срещне с Ричмънд и Джонсън. Вече бе решила, че ще съумее да се справи с такива срещи. Всъщност тя дори се надяваше да ги види отново. Ако поговореше с тях и ги огледаше отблизо, може би удивителната им прилика с Харч и Куинс би се оказала по-незначителна, отколкото тя бе сметнала в началото. Не мислеше, че ще бъде така, но бе решила да се отърси от предубежденията. А след като ги огледаше пак, ако все още оставаха двойници на Харч и Куинс, може би разговорът с тях и по-доброто им опознаване щеше ги направи по-малко плашещи. Въпреки мнението на Филип Марлоу, неповторимия детектив, на Сюзан много й се искаше да вярва, че това е само невероятно съвпадение, защото другите варианти бяха злокобни и страшни.
Беше стигнала до стая 216, без да види някого от двойниците. Спря пред отворената врата на Питър, събра достатъчно смелост и се изтласка вътре. Докато минаваше през вратата, успя да се усмихне без някакъв вътрешен импулс. Беше се подготвила внимателно за първото си изречение: Сутринта ви видях в коридора и ми заприличахте толкова много на един стар приятел, че просто трябваше да намина, за да видя дали…
Но Питър Джонсън го нямаше.
Беше стая за двама, като нейната, и човекът от другото легло й обясни:
— Пийт ли? На долния етаж е, в радиологията. Казаха, че трябвало да му направят още няколко изследвания.
— Така ли — извини се тя. — Е, може би ще се отбия по-късно.
— Нещо да му предам?
— Не. Не е нещо важно.
В коридора се замисли дали да не попита някоя от сестрите коя е стаята на Бил Ричмънд. После се сети, че той днес е имал операция и навярно сега не му е добре. Моментът бе неподходящ за посещение.
Когато се върна в стаята си, госпожа Бейкър ограждаше второто легло с параван, който напълно го отделяше.
— Доведох ви състайничка — съобщи й тя, като се обърна към нея.
— Това е хубаво — зарадва се Сюзан. — С компания времето ще премине по-бързо.
— За съжаление тя няма да е кой знае каква компания — поклати глава сестрата. — Навярно през по-голямата част от времето ще спи. Дори сега е взела силни транквиланти.
— Как се казва?
— Джесика Сийфърт.
— Много ли е зле?
— Крайната фаза на рака, за съжаление — въздъхна госпожа Бейкър.
— О, колко жалко.
— Е, навярно хората, които я съжаляват, не са толкова много. Джеси все пак е седемдесет и осем годишна, а и животът й е бил доста богат — отбеляза сестрата.
— Вие познавахте ли я?
— Тя живее в Уилоуок. А сега, какво да правим с вас? Имате ли желание да направите няколко крачки, да раздвижите малко краката си?
— Разбира се.
Сестрата докара инвалидния стол по-близо до леглото.
— Щом станете, задръжте се с дясната ръка за преградата на леглото, а с лявата за мене. Ще ви преведа бавно и спокойно до другата страна.
В началото бе несигурна и колеблива, но с всяка нова крачка добиваше вяра в силите си и се движеше по-бързо. Не беше още в състояние да предизвика никого на надбягване — дори горката Джесика Сийфърт, — но усещаше опъването на мускулите в краката си и изпитваше приятното животинско чувство, че е цяла и дейна. Беше сигурна, че ще оздравее по-бързо, отколкото смяташе Макгий, и ще я изпишат от болницата доста по-рано.
Когато заобиколиха леглото, госпожа Бейкър й каза:
— Добре, хайде сега да се качите и да легнете.