Често ни питат какво недоволство има в България или с други думи колко здрава е властта на Комунистическата партия над народа. Не е лесно да се отговори на тези въпроси. Американският журналист Стюърт Алсоп, с когото обядвах тук неотдавна, искаше да може да каже на читателите на „Сатърди Ивнинг Поуст“ какъв механизъм движи комунизма. („Страхът — заключи той в първата си статия — е главната пружина.“)

Без да навлизам в психологически анализ, вероятно ще е от полза да насоча вниманието към онези аспекти на съгласието и принудата, върху които се крепи режимът и които изглежда са пропили умовете на хората. Така, както аз виждам нещата, привилегията в България е нож с две остриета. Партията, създавайки обвързани с режима интереси, има в ръцете си едно много ефективно оръжие. Въоръжените сили, администрацията, управленческият апарат са пълни с хора, които никога не са били толкова добре при друг режим. Проблемът със системата — другото острие на ножа — е, че тя е така ексклузивна, както всяка олигархия в златните дни на покровителството в Англия. Пораждат се ревност и негодуване, но няма никой, който да стане и да каже, че покровителството се е разширило, продължава да се разширява и трябва да бъде ограничено. Често се казва, че средният българин — т.е. човек, който е извън магическия кръг на партийното покровителство) — е прекалено безгръбначен или твърде философски настроен, за да протестира. Намирам за вярно, че при повечето обстоятелства той ще се примири с всяка несправедливост или най-много няма да се старае да изпълнява нормите. Разпуснатостта и скуката са главните врагове на социализма. Само когато възникнат сериозни недоимъци, привилегиите може да предизвикат тревожеща реакция. Не казвам, че тази точка вече е достигната, но внезапната липса на храни в столицата, отгоре на другите хронични дефицити, привлече вниманието към неприятното състояние на нещата и задълбочи разочарованието, което вече беше широко разпространено.

Общо казано, западният гражданин тук има чувството, че е попаднал в Лондон непосредствено след войната. Отделният човек трябваше да се задоволява с малко докато икономиката се изправи на крака. Само че тук не е имало война 15 години (а и България не пострада особено от войната). Но докато в Англия повечето хора смятаха, че трудностите се чувстват почти еднакво от всички, някои българи са много по-равни от други. В сегашния момент това е фрапиращо забележимо по различни начини.