Последният мохикан

Единствен непознатият не обръщаше внимание на това, което ставаше наоколо. Той се намести на издадените скали и не даваше други признаци на живот освен честите и тежки въздишки, с които изразяваше душевните си страдания. След това се чуха сподавени гласове, сякаш в самите недра на земята си подвикваха някакви хора. Изведнъж ярка светлина блесна върху насядалите по скалите и им разкри грижливо пазената тайна на това кътче.

В дъното на тясната, дълбока пещера, която поради перспективата и особеното осветление изглеждаше по-дълбока, отколкото бе в действителност, беше седнал разузнавачът с пламтящ боров клон в ръце. Силният блясък на огъня ярко осветяваше здравото му, загоряло лице и горското му облекло и придаваше нещо романтично и диво на този мъж. При обикновена дневна светлина той би изпъквал с чудноватото си облекло, с желязната устойчивост на тялото си и с особената смесица от подвижен, остър ум и изящна простота, като ту едното, ту другото от тези качества се отразяваха в мускулестото му лице. На няколко крачки пред него стоеше изправен Ункас, напълно изложен на погледа на пътниците. Те с любопитство гледаха правата гъвкава фигура на младия мохикан с нейните грациозни, непринудени и естествени пози и движения. Тялото му беше доста закрито от зелената ловджийска блуза, украсена с ресни, подобна на блузата на белия човек, но нищо не прикриваше тъмните му, светещи, безстрашни очи, едновременно страшни и спокойни, смелите линии на гордото му лице с естествен червен цвят, високото му полегато чело и благородната му глава, цялата гола с изключение на богатия скалпов кичур. Дънкън и неговите спътници за пръв път имаха възможност да разгледат характерните черти на единия от двамата индианци. Всички от групата се почувствуваха освободени от товара на съмнението, когато гордият и решителен, макар и див израз на младия воин, се наложи на вниманието им. Те почувствуваха, че това същество, може би потънало в невежество, никога не би си послужило умишлено с богатите си природни дарби, за да извърши някое гнусно коварство. Чистосърдечната Алиса гледаше свободното държане и гордата му стойка, както би разглеждала някакъв ценен екземпляр от гръцката скулптура, на която по чудотворен начин е бил вдъхнат живот. Дори Хейуърд, който бе свикнал да вижда изящните форми, така често срещани между незасегнатите от развала туземци, открито изрази възхищението си от този безупречен образец на най-благородни пропорции на мъжкото тяло.

— Бих могла да спя спокойно — пошепна Алиса, — щом като ни пази такъв безстрашен и великодушен младеж. Сигурно, Дънкън, онези жестоки убийства, онези страшни мъчения, за които толкова много четем и слушаме, никога не стават в присъствието на хора като него.

— Това е действително рядък и блестящ образец на онези естествени качества, които, както се говори, отличават тези странни хора — отвърна той. — Съгласен съм с вас, Алиса, че това чело и тези очи са създадени по-скоро да вдъхват страх, отколкото да мамят; но нека не се заблуждаваме, като очакваме проявата на каквито и да е други достойнства освен тези, които се считат за добродетел у дивака. Ако светлите примери на благородство не се срещат особено често между християните, още по-редки са те у индианците, макар че за чест на човешката ни природа те съществуват както у тях, така и у нас. Нека тогава се надяваме, че този мохикан няма да ни разочарова, а ще докаже, че е такъв, какъвто го рисува външният му вид — смел и верен приятел!