Неочакваната годеница
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: bride #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неочакваната годеница». Краткое содержание книги:
— И после ще се върнете на обсадата ли?
Катон се обърна да я погледне. Толкова ли бързаше да го види да си отива? Въпреки бледността и сенките под очите, натежалият й поглед го следеше внимателно.
Той имаше намерение да прекара няколко дни с нея, но при сегашното й положение нямаше никакъв смисъл.
— Да — отвърна Катон. — Ще се върна там за една седмица. — Той отвори вратата. — Ще ти пратя госпожа Бисет.
Фийби загледа затворилата се след него врата с очи, в които нямаше никакъв блясък. Значи още една седмица, преди да го види отново. Почувства се ужасно, коремът отново започна да я боли и тя отчаяно придърпа завивките до брадичката си.
Болката наистина беше по-силна от обикновено. Запита се дали не е заради напоените с билки гъби, които Мег й бе дала, за да не зачене, Фийби ги ползваше с религиозна старателност всяка вечер, когато си лягаше, преди Катон да се качи при нея, а после, когато беше сигурна, че е заспал, се измъкваше полека от леглото и се очистваше от всякакви остатъци от тяхното съвкупление. Този месец маневрата беше успяла, помисли тя, изстенвайки още веднъж.
Разочарован ли беше Катон? Невъзможно бе да се съди по изражението му. Но пък лицето му почти никога не издаваше какво мисли. Тъмните кафяви очи бяха като затворена книга, чертите на лицето — гладки и безстрастни. Рядко го беше виждала сърдит, макар че при случай можеше да бъде неприятно саркастичен.
Вратата отново се отвори и Оливия влезе в стаята с поднос, на който имаше покрита купа.
— Баща ми току-що тръгна, но ми каза, че не ти е добре — каза тя със загрижен тон. — Почудих се къде си, когато н-не слезе за закуска, но помислих, че сигурно си отишла в селото да помагаш на някоя от жените.
Тя сложи подноса на нощната масичка.
— Той не каза какво ти е. Да не би да е мензисът?
Допреди месец двете бяха спали в една спалня и добре познаваха циклите си.
Фийби кимна.
— Чувствах се зле — каза тя. — Дори да беше дошла, нямаше да ти бъда добра компания.
Оливия я погледна със съмнение. Фийби беше толкова отпаднала, лежейки в огромното легло, някак погълната от невидимото присъствие на лорд Гранвил в тази стая, където почти по нищо не личеше, че и Фийби живее тук. Не се виждаха никакви женски следи — нито дори четките за коса, никакви разхвърляни дрехи, никакви цветя, никакви кутийки с кремове, масла и парфюми.
— Странно — отбеляза тя. — Когато Даяна беше жива, тази стая изглеждаше повече нейна, отколкото на баща ми. Само че сега н-никак не личи, че е твоя.
Тя вдигна салфетката от купата и я подаде на Фийби.
— Нямам чувството, че е моя — отвърна омърлушено Фийби, вдъхвайки успокояващия мирис на горещото мляко с вино. — Изобщо не се чувствам омъжена.
— Нима баща ми не те кара да се чувстваш омъжена? — подхвърли изпитателно Оливия. — Знам, повечето време е много зает. Но н-не е ли по-добре така? Да можеш да си живееш живота, без някой да ти се меси? Както винаги си казвала, че ще направиш.
— Да, точно това искам — побърза да отговори Фийби. — Просто обичайната депресия, знаеш как е. Като черно куче на рамото ми. — Тя отпи голяма глътка от млякото и се усмихна малко по-весело. — Сега съм много по-добре.
Оливия не беше съвсем убедена, но искаше да е така, затова седна на края на леглото и започна да угощава Фийби с кухненските клюки, докато горещата напитка упражняваше успокоителното си въздействие, отпускайки стегнатите мускули.
Звукът на копита и настоятелният кучешки лай точно под прозореца на Фийби накараха Оливия да се изправи.
— Чудя се кой ли може да е.
Тя отиде до прозореца и нададе радостен вик.
— Порция е!
— Наистина ли? — Фийби отхвърли завивките и стана; болките й като по чудо бяха изчезнали.
— А, и Джуно е тук — добави възбудено Оливия.
Грабна наметалото на Фийби от окачалката и й го подхвърли.
— Метни си това, после можеш да се облечеш.
Фийби нямаше нужда от подканване. Наметна се, нахлузи някакви чехли и хукна към вратата.
5
След една седмица Катон влезе в голямата зала в една дъждовна утрин и за миг му се стори, че е попаднал в чужда къща. Чиято и да беше, приличаше повече на лудница.
Обяснението се появи в образа на едно куче с цвят на горчица. Който видеше веднъж Джуно, трудно я забравяше. А Катон я бе виждал няколко пъти и добре я помнеше. Тя се хвърли с възбуден лай върху стопанина на къщата, абсолютно сигурна в себе си.
— Долу! — изкомандва Катон с мек глас, който обаче предполагаше подчинение.
Джуно седна с въздишка на задните си крака и вдигна очи към него с изплезен език.