Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
V глава
Войната
Алобоготур, върховният жрец и първият между избраните, затвори канала на душата си и отвори очи. Погледът му придоби смисления си израз. Изправи се бавно и излезе от стаята. Тръгна към трите големи тераси на манастира, които бяха разположени точно над главния портал в северната кула, където се намираха и спалните помещения на учениците. Очакваше да намери там Азвигортула, приятел, жрец и един от двадесет и двамата избрани да пазят тайната на Живото Дърво. Азвигортула наистина бе там. Грижеше се за красивите цветове на един от многото храсти, посадени в огромните каменни саксии по перваза на средната тераса. Азвигортула бе най-възрастният от избраните, но бе жилав и жизнен старец. Обичаше природата и странеше от хората. Алобоготур бе единственият, с когото поддържаше по-близки отношения.
Азвигортула сърдечно поздрави Алобоготур и остави настрана ножа, с който подкастряше храста. Изтупа една в друга ръцете си и приседна на една пейка с изглед към високите върхове на Карпонили. Вятърът приятно подухваше и рошеше посребрената му коса.
— Батбал се свърза с мен. В онази кръчма наистина е имало сбирка на боломитите, както е съобщил селянинът. Присъствал е и Салистар — каза Алобоготур, докато сядаше до приятеля си.
— Пратих там десетима сангаси. Запалили са бараката. Не се знае дали има убити, но Салистар със сигурност се е измъкнал. Жигосал е един от конете на сангасите със знака си, без да го видят — Алобоготур въздъхна след последното изречение и се смълча.
— Гостед беше способен ученик. С голяма мощ и силен дух, — поклати глава Азвигортула — затова сега създава и големи проблеми.
— Само за едно се радвам, — кимна в съгласие Алобоготур — че не го допуснахме до тук. Малко му оставаше, да ни заблуди напълно.
— Не се тревожи, силите му ще свършат някой ден. Той има нужда от нас, за да ги поддържа.
Азвигортула се наведе и взе от земята продълговат съд. Отпуши го и го подаде на Алобоготур.
— Пресен е. Вчера сутринта го свалих от кулата.
Алобоготур надигна глинения съд и отпи. След като се напи, избърса с ръка устата си и върна съда на Азвигортула.
— Дотогава могат да изминат години — смръщи се Алобоготур.
— Гостед е неразумен. Хаби силите си ненужно, като ни праща послания по задниците на конете и невидим се промъква сред сангасите — присви очи с презрение Азвигортула.
— И все пак се тревожа, Азвигортула — жрецът се изправи. — Примамва хората да му служат. Срещал се е и с Бакуриан. Все още си въобразява, че Зелената книга е скрита тук в манастира.
Азвигортула махна с ръка, сякаш да отпъди досадна муха.
— Тези хора, с които се огражда, не притежават дух, от който да черпи сила. Те само ще попилеят тази, която притежава. Каквото и да прави, няма да успее да се домогне до южната кула, където си мисли, че крием Книгата. Нито Дървото ще попадне в ръцете му. Не го мисли повече, отколкото заслужава, Алобоготур. Този неблагодарник ще загуби силите си и ще бъде забравен.
— Може би си прав — замислено му отвърна Алобоготур и закрачи напред-назад около пейката, на която седеше Азвигортула. — Но се е вкопчил здраво в идеята да намери волобарската книга. А пък аз отдавна се питам дали тя не е легенда, стара като този свят?
Азвигортула кимна с глава:
— И да е имало такава книга, навярно вече е станала на пепел. Стига ни, че имаме Живото Дърво, Алобоготур. Забрави за Салистар, той сам се обрече на забвение след като ни предаде.
Азвигортула реши да смени темата:
— Питам се — понижи леко глас — дали вече е тръгнала на път?
— Може би още не е, но скоро ще тръгне.
— Вече съм стар човек, Алобоготур. Не вярвах, че ще доживея затварянето на цикъла. Притеснявам се, че войната, която готви Уголия, ще й попречи да стигне до тук. Алобоготур го изслуша с внимание и каза:
— Рано е още. Не се знае ще има ли наистина война. Този вчерашен сополанко Бакуриан може би просто вдига шум, за да изпроси нещо от Издулор. А ние познаваме кан-императора. Малко са нещата, които би отказал, за да запази мира.
Азвигортула въздъхна:
— И все пак…
— Ако се стигне до война, ще изпратим сангасите — успокои го Алобоготур. — Те ще й помогнат да намери пътя.
Азвигортула понечи да каже нещо, но в този момент се чу глъчка откъм столовата, където учениците ядяха. Няколко малчугани нахлуха тичешком на терасата. Явно бяха приключили с обяда и ги бяха освободили за половин час, преди да започнат учебните им занятия в западната кула.