Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Видът на владетелското прозвище, защото това е по-скоро прозвище отколкото лично име, е изследван като двусъставна дума от В. Златарски в „История на българската държава през Средните векове“. Съвсем справедливо и езиковедски правилно наместническото име е разделено на две части — първата, която е „Гост“ и втората, която е „ун“. Златарски ведага прави първоначално изброяване на сходните думи с окончания на „ун“. Особено важни за разбиране характера на Именника остават успоредиците във владетелското име „Славун“, споменато в хрониката на св. Теофан Изповедник. Важна податка е името на Анхиало — „Тутхон“, отбелязано от преведения в България през X в. Георги Амартол, а също така и названието от Керченския залив „Тохун“, считано за старобългарско. Успоредиците на Златарски обаче не доказват противната версия за славянския произход на името Гостун, поддържана до този момент от Маркварт. Маркварт поддържа славянския произход на името и всъщност Златарски пише своята бележка като отговор на Маркварт. Грешката на известния български професор при изследването на Гостун се състои в търсенето на цели думи, окончаващи на „ун“, без да се стреми да намери успоредици на първата съставка — Гост и без да разгледа всички възможни успоредици от българскто именно предание и преданията в названията на местности и селища.
За да бъде направена пълна статистика на славянските и български имена, съдържащи наставката „ун“ вероятно е нужен цял научен труд по езикозание. Затова посочените от нас примери с наставката „ун“ в средновековните книжовни извори, названия на селища и местности не могат да изчерпят всички възможни успоредици и съпоставки. Все пак подредени по видове, място на използване и характер на употреба, приложените по-долу сведения могат да предоставят материал за сравнение на имената в списъка на князете.
Много важни за изследване са например сходствата с наставките в раннославянските владетелски имена Сварун и Спаруна. От същия порядък и със същия смисъл (изглежда „ун“ пояснява благородният произход) е и името Негун, засвидетелствано в езически български надпис от Плиска, върху който е издълбана рисунка на конник и човешки фигури. Надписът се приема в историческите известия като комплекс възпоменателно изображение на владетелят и неговите велможи. В късносредновековната българска държава се среща аристократичното прозвище Белгун, или Булгун, носено от цар Асен I, който възстановява българската държавност. Династията на Асеневци се намира в тясна връзка с с куманите и това е пресечна точка с Българския апокрифен летопис.
Трите съпоставки на Гостун — Славун, Тохун и Тутхон се допълват с чешкото име Унислав, споменато в Градишкия летопис, вече цитиран. Друго владетелско славянско име е Прибун (Пребънд), хърватски аристократ от X в., убит по време на междуособици както съобщава византийският император Константин Багрянородни. Известно е името Валхун (Балхун), княз на каринтийците на Само, подчинени от франките на Дагоберт. В тези каринтийци Йосиф Асемани вижда славянски племена, а от друга страна е известно, че една част българи се заселила при Дагоберт и там една нощ били избити по заповед на краля.
Айнхард, летописецът на Карл Велики в „Анали“ отбелязва аварският вожд Тудун, споменат и от Йосиф Асемани. Отново в книгата на Асемани се среща Бруна, град в Моравия.
Съвсем краткият преглед на личните имена, завършващи на „ун“ показва нейната обвързаност с благородническото съсловие. Почти навсякъде в славянските племена до X в. вожд или висш благородник носят в окончанието на името си „ун“. Наставката „ун“ е един вид легитимност за управлението, низхождаща най-вероятно към традицията на властта в Източна Европа след смъртта на Атила. По тази причина изглежда Гостун, който не бива да се забравя е наместник, т.е. не е от управляващата династия Дуло, бива записан веднага след Ирник. Положението му във властта изглежда е узаконено от наставката „ун“, доказваща връзката му с двора на Атила.
Названията на местности и села, окончаващи на „ун“ притежвата много по-голям брой. При това успоредиците се откриват както и в свидетелствата за старите времена така и в етнографските данни от по-близко до ХX в. време. Фактът на топонимичен спомен, и то на разпръсната територия във времето и пространството, говори недвусмислено за понятие, свързано с историческо предание, с носено в движение от глобално разселваща се многобройна група от хора.