Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
За името на втория по ред княз — Ирник — не се откриват надеждни успоредици в славянска книжовна среда. Ако това име не е дошло в българския списък като форма на гръцкото Ириней, значещо „мир“, то тогава съвпадението му с любимия син на Атила мъчно би се оспорила. Ирнас, както се среща в дипломатическия доклад за мисията сред хуните на византийския посланик Приск Панийски или Хернак, както се среща в „За произхода и делата на гетите“ от Йордан, е бил третият син на страшния хунски вожд. Според хунските предсказания Ирнас щял да запази властта на рода на Атила над степните племена.
Византийският наблюдател Приск Панийски, живял сред хуните и лично представен на Атила, е описал и разказал за привързаността на Атила към Ернах (Ирнас, Хернак). Приск Панийски определено говори за съществуването на родово деление при хуните, където всеки род (всяко племе) се представя от благороднически фамилии. В славянобългарския превод на историята на Йоан Малала Атила е наречен „Гепедский Унский“, т.е. произлиза от гепидите (племе от Великото преселение на народите) и държи властта над хуните. Съвпадението на легендата, разказана от Приск Панийски и политическата традиция от Именника на българските князе дава основание да се мисли, че Ирнас, Хернак (Ернах) и Ирник са едно и също лице.∗
Връзката между Ирник и синът на Атила доказва връзка между славянската, българската и хунската политическа традиция. Присъствието на Ирник в българския княжески списък показва стремеж на езическата държавна идеология да доказва приемственост със степната империя на Атила. Поставянето на Ирник в числото на първосъздателите на българската държавна идея узаконява властта на рода (племето) Дуло. Но не само защото Ирник е син на Атила, а защото самият Атила е настоявал да бъде считан за приемник на скитските царе. Скитските царе са държали властта над огромна територия от южноевропейските реки като Днепър и Дон чак до Централна Азия. Освен остригването в кръг, белег за царски произход, хуните, както и българите през езическия си период, притежават отделен държавен култ към меча, т.е. символа на военната победа. А точно случайното изваждане на скитския меч на властта от една могила дава основания на Атила да се провъзгласи за наследник над скитите и така да обедини под своята власт всички народи от степите.
Поради изброените примери мястото на Ирник в списъка на князе е ключово. Тук изследователите имат повече късмет, защото пояснителните данни у Приск и Йордан дават възможност за по-сигурна датировка на владетеля и по-ясен историко-културен прочит на рубриката с Ирник от Именника. Погледнато проблематично-исторически тази повествувателна част от разказа на Именника поставя въпроса за подчинението на славяните от хуните. Присъствието на славянски племена сред войските и поданиците на Атила е доказано отдавна. Въпросът, изведен от Именника и разпознаването на Ирник в Ирнас или Хернак (Ернах) се състо и в това, доколко славяните са взели участие в управлението на държавата и доколко славянските племена са наричани „хуни“ от византийските автори? Вероятно липсата на славянски успоредици за разпознаване на името на Ирник в славянски документи се дължи на обстоятелството, че в славнските книжовни паметници Ирник е отбелязан или със своето второ прозвище, или пък просто е засвидетелстван под славянското си име — най-вероятно Слав.
Третият управник, поставен веднга след Ирник в списъка на князете е наместникът Гостун. Успоредиците, свързани с това име представляват истинска находка, защото първо притежават голям количствен брой сравнения и второ, защото сведенията за Гостун обясняват запазването на Именника точно в руска среда. Редица по-стари автори като проф. Васил Златарски например разглеждат името Гостун като хунско-тюркско, но без да се обосновават достатъчно и следователно без да убеждават. Златарски в своята съвсем кратка бележка за името Гостун не успява да подкрепи крайното си твърдение със стойностни факти или безспорни езикови успоредици. Дори и в количествено отношение предложеният от Златарски материал е недостатъчен. Например Златарски не посочва книжовните съпоставки на наместническото име във византийските извори, макар да ги е познавал блестящо, нито пък се опитва да излезе в един по-широк кръг от писмени податки, вероятно защото не е искал.