Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Не говорете така, мистър Варни — рече Фостър. — От живите не се страхувам, но никога няма да си позволя да правя шеги и да устройвам забавления с мъртвите си съседи. Уверявам ви, иска се голяма смелост да живееш толкова близко до гробището. Преподобният мистър Хоулдфорт, проповедник в църквата „Свети Антонлин“, набра доста страх, когато идва да ме посети последния път.
— Хайде стига с тези твои суеверни брътвежи! — сряза го Варни. — А като стана дума за посетители, я ми кажи ти, хитрецо, какво търсеше Тресилиан при задната врата?
— Тресилиан — изуми се Фостър. — Кой е този Тресилиан? Никога не съм чувал това име.
— Той е същият корнуолски гарван, негоднико, на когото старият сър Хю Робсарт беше обещал хубавичката си дъщеря. И ето че безразсъдният глупак се е домъкнал тук да търси прекрасната бегълка. Трябва много да се внимава с него, защото той се смята за оскърбен, а пък съвсем не е от някоя кротка сърна, та да преглътне оскърблението. За щастие не знае нищо за милорда и мисли, че само с мен има да се разправя. И все пак как е попаднал тук, дяволите да го вземат?
— Заедно с Майкъл Ламборн, както знаете — отговори Фостър.
— Кой е пък този Майкъл Ламборн? — попита Варни. — Господи боже! Че ти по-добре закови един клон22 на вратата й кани всеки проходящ да погледа онова, което си длъжен да пазиш скрито дори от слънцето и въздуха.
— Да, да, ето как по царски ме възнаграждавате за услугите, които съм ви правил, мистър Варни — отвърна Фостър. — Та нали сам ми поръчахте да ви потърся някой с остър меч и продажна съвест? Да знаете колко усилия положих да намеря подходящ човек, защото — благодаря на бога за това — сред моите познати няма такива хора. И най-неочаквано — сякаш самото небе го прати — този върлинест юначага, който по качества е тъкмо човек, какъвто на вас ви трябва, пристига тука с цялото си нахалство, за да възобнови познанството си с мен. Съгласих се, като смятах с това да ви зарадвам; а ето сега каква благодарност заслужих, загдето се принизих да разговарям с него.
— А той ли — попита Варни, — това твое подобие, на което, струва ми се, му липсва само сегашното ти лицемерие, дето покрива като тънка позлата върху ръждиво желязо жестокото ти и грубо сърце, — той ли, питам, доведе със себе си този благочестив и страдащ Тресилиан?
— Кълна ви се, че те дойдоха заедно — каза Фостър. — Докато аз говорех в съседната стая с Ламборн, Тресилиан — да си призная — издебна момента да поприказва с нашето красиво момиченце.
— Тъпоумен негодник! — кипна Варни. — И двамата сме погубени. Напоследък тя и без това много често започна да си спомня за бащиния дом, когато любимият й я остави сама. Така че ако този благочестив глупак успее да я подмами обратно в старото гнездо, с нас е свършено.
— Не се страхувайте от това, господарю — каза Фостър.
— Тя никак не е склонна да се поддаде на неговите примамки. Щом го видя, изпищя така, сякаш змия я е ухапала.
— Това е добре. Не можеш ли обаче да подразбереш от дъщеря си какво се е случило между тях?
— Ще ви кажа откровено, мистър Варни — отвърна Фостър, — не желая дъщеря ми да се забърква в нашите работи, нито пък да върви по нашия път. Този път може да е подходящ за мене, защото аз знам как да се покайвам за грешките си. Не искам обаче да погубвам душата на детето си нито заради вас, нито заради милорда. Аз мога да се движа сред клопки и вълчи ями, защото знам да се пазя, но никога няма да пусна там моята бедна овчица.
— Ти си един мнителен глупак. Аз също не желая това момиче с детско личице да се набърква в моите работи или пък да тръгне към ада под ръка с баща си. Ти би могъл по заобиколен начин да научиш нещичко.
— Аз вече научих, мистър Варни — отговори Фостър. — Тя каза, че викат господарката й, за да види болния си баща.
— Много добре — каза Варни. — Това осведомление е важно и аз ще се възползувам от него. Тресилиан обаче трябва да се прогони от околността. Не бих задължавал друг с тази работа, защото сам го мразя до смърт — присъствието му е за мене по-лошо дори и от отрова — и днес щях да се отърва от него, но кракът ми се подхлъзна и, откровено казано, ако твоят приятел не беше ми се притекъл на помощ и не бе задържал ръката му, сега щях да знам дали ние с теб вървим по пътя за рая или за ада.
— Как можете да говорите спокойно за това! — рече Фостър.
— Смело сърце имате, мистър Варни. Ако не се надявах, че ще живея още много години и че ще имам време за покаяние, не бих продължил нататък с вас.
22
Някога в Англия вместо табела над вратите на кръчмите са поставяли клон.