Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— А защо да се страхувам от теб? — попита тя, като сне ръце от красивото си, отново поруменяло лице. — Защо да се страхувам от теб, Тресилиан? И защо си се вмъкнал в моя дом, без да си поканен и желан?
— В твоя дом ли, Еми? — възкликна Тресилиан. — Уви, нима затворът може да бъде твой дом? Затвор, който се пази от един от най-недостойните и безчестни хора на света, но не по-долен подлец от своя господар!
— Това е мой дом — каза Еми, — да, мой, щом сама съм го избрала. Кой може да ми забрани да живея в усамотение, ако на мен ми е приятно така?
— Твоят баща, девойко — отговори Тресилиан, — твоят съкрушен баща, който ме изпрати да те търся, като ме натовари с цялата своя власт — власт, която сам не е вече в състояние да упражни. Ето неговото писмо, написано в часове, когато е благославял страданията на тялото си, загдето са приспивали страшната болка в душата му.
— Страдания? Нима баща ми е болен? — възкликна Еми.
— Той е толкова болен, че колкото и да бързаш, не би могла да го излекуваш — отговори Тресилиан. — Въпреки това всичко ще бъде приготвено да заминеш веднага щом дадеш съгласието си.
— Тресилиан — отвърна Еми, — аз не мога, аз не бива, аз не смея да напусна този дом. Върни се при татко и му кажи, че ще получа разрешение да го видя след не повече от дванайсет часа. Върни се, Тресилиан, и му кажи, че съм здрава и щастлива. О, ако можех да вярвам, че той също е щастлив! Кажи му да не се тревожи — аз ще дойда и тогава той ще забрави мъката, която Еми му е причинила. Бедната Еми сега е такава знатна дама, че дори не смее да го изрече. Върви, добри ми Тресилиан! Аз оскърбих и теб, но вярвай ми, имам достатъчно сила да излекувам раните, които съм нанесла. Отнех ти едно детско сърце, което не беше достойно за теб, но ще те възмездя за загубата със слава и богатство.
— Ти ли ми казваш това, Еми? Вместо спокойното и тихо щастие, от което ме лиши, ти ми предлагаш богатство и празно тщеславие! Но все едно — аз дойдох тук не за да те упреквам, а да ти помогна и да те освободя. Ти не можеш да скриеш от мен, че тук си пленница. Иначе твоето добро сърце — а ти имаш добро сърце — щеше вече да те е накарало да се втурнеш към леглото на болния си баща! Ела с мен, бедно, измамено, нещастно момиче! Всичко ще се забрави, всичко ще се прости. Не се страхувай, че ще ти досаждам с разговори за някогашното ни споразумение. Това беше сън, а аз вече се събудих. Ела, твоят баща е още жив! Ела и една дума на обич, една сълза на разкаяние ще изтрият спомена за онова, което е било!
— Нали вече ти казах, Тресилиан — отговори тя, — че непременно ще дойда при татко веднага щом се освободя от други, не по-малко належащи задължения. Иди и му отнеси тази новина. Аз ще дойда, и това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че на небето има слънце — щом получа разрешение.
— Разрешение? Разрешение да посетиш болния си баща, който може би вече изживява последните си минути? — възкликна Тресилиан ядосано. — Разрешение от кого? От подлеца, който под маската на приятелството наруши законите на гостоприемството и те отвлече от бащиния дом!
— Не злослови срещу него, Тресилиан! Този, за когото говориш, носи меч не по-малко остър от твоя — дори по-остър, самомнителни човече. Защото най-големите подвизи, които ти си извършил в бой или в мирно време, са тъй недостойни да се сравнят с неговите, както и скромният ти произход не може да се мери с кръга, в който той се движи. Остави ме на мира! Иди и предай на татко това, което поръчах. И когато друг път поиска да ми съобщи нещо, нека избере по-желан пратеник.
— Еми — спокойно отговори Тресилиан, — няма да успееш да ме ядосаш с твоите упреци. Кажи ми обаче само едно, за да мога да отнеса поне някаква мъничка утеха на моя стар приятел: споделяш ли вече с него сана, с който се гордееш? Има ли вече той правата на съпруг, за да ръководи твоите постъпки?
— Спри тия долни и неприлични приказки! — възкликна Еми. — Достойнството ми не позволява да отговарям на въпроси, които ме унижават.
— Нежеланието ти да отговориш изяснява всичко — рече Тресилиан. — Но чуй едно, нещастно момиче! Баща ти ми даде пълното право да ти заповядвам и аз ще те спася от позора на греха и от скръбта, макар и против твоята воля.
— Не ме заплашвай със сила! — извика Еми, като се отдръпна от него, изплашена от решителността, която изразяваха очите му и цялото му поведение. — Не ме заплашвай, Тресилиан, защото аз имам средства да отблъсна всяко насилие!
— Но не и желанието, надявам се, да се възползуваш от тях в този злощастен случай — каза Тресилиан. — По своя воля, без намесата на нечие чуждо влияние, по своя собствена воля, Еми, ти не би избрала робството и безчестието. Омагьосали са те, хванали са те в клопка, насила са те обвързали с някаква клетва. Аз обаче ще разваля магията. В името на твоя прекрасен, смазан от скръб баща, аз ти заповядвам да ме последваш!