Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
— Чудесно, професоре.
В гласа на Мами се долавяше гукане, което пази за харесваните от нея мъже, при условие че не са й съпрузи. Е, понякога и ние ги чуваме. След миг Майк ми каза:
— Сега!
И аз заговорих:
— Здрасти, Проф! Разбрах, че си ме търсил. Мани се обажда.
Той хлъцна:
— Бих се заклел, че съм изключил този телефон. Ами да, изключил съм го, сигурно е повреден. Мануел, толкова ми е драго да чуя гласа ти, мило момче. Току-що ли се прибираш?
— Не съм вкъщи.
— Но… но би трябвало да си. Аз не…
— Проф, нямаме време за подробности. Някой може ли да те подслушва?
— Не ми се вярва. Използвам покривалото.
— Щеше ми се да те виждам. Проф, кога ми е рожденият ден?
Той помълча. После отвърна:
— Аха, мисля, че разбирам. Четиринадесети юли.
— Убедих се. О’кей, хайде да поговорим делово.
— Мануел, ти наистина ли не се обаждаш от дома си? Къде си?
— Нека засега пропуснем това. Питал си жена ми за една особа. Без имена. Проф, защо искаш да я намериш?
— За да я предупредя. Не бива да се връща в своя град. Ще я арестуват.
— Така ли? Според тебе защо?
— Мило момче! Всеки, бил на онова събрание, е изложен на сериозна опасност. Ти също. Толкоз се зарадвах въпреки объркването ми, когато чух, че не си се прибрал. Засега не трябва да се връщащ. Ако можеш да останеш в някое сигурно място, най-добре си дай малко почивка. Знаеш, макар да напусна припряно, че снощи имаше насилие.
Знаех! Убийството на надзирателски телохранители явно противоречеше на управленските разпоредби — поне ако аз бях Надзирател, щеше да ми докривее.
— Благодаря, ще внимавам. И срещна ли онази особа, ще й кажа.
— Нямаш ли представа къде да я намериш? Видели са те да излизаш с нея и толкова се надявах да знаеш.
— Проф, откъде такъв интерес? Снощи не ми се стори, че си на нейна страна.
— Не, не, Мануел! Тя е мой другар. Не казвам товарищ, защото го разбирам не само като вежливост, а в по-стария смисъл на думата. Тя наистина ми е другар. Различаваме се единствено във вижданията си за тактиката. Не в целите и не в онова, на което сме предани.
— Ясно. Добре, смятай, че съобщението е предадено. Лицето ще го получи.
— О, чудесно! Не задавам въпроси… но действително се надявам, много силно се надявам да измислиш как да я опазиш, докато премине бурята.
Поразмърдах си мозъка:
— Чакай малко, Проф. Не прекъсвай.
Както приказвах по телефона, Уайо се запъти към банята, вероятно за да не слуша, такава си беше.
Чукнах на вратата:
— Уайоминг?
— Ей сега излизам.
— Нуждая се от съвет.
Тя отговори:
— Да, Мани?
— Как пасва професор Де ла Пас на вашата организация? Имате ли му доверие? Ти вярваш ли му?
Госпожата се замисли, преди да отговори:
— Предполагаше се, че за всекиго от хората на събранието е гарантирано. Ала не го познавам лично.
— Хммм. Никакви чувства?
— Хареса ми, въпреки че спореше с мен. А ти знаеш ли нещо за него?
— О, да, близки сме от двайсетина години. Аз му вярвам. Но не мога и от твое име да му окажа доверие. Загазила си — това е твоята бутилка кислород, не моята.
Тя си усмихна топло:
— Мани, щом го препоръчваш, значи и аз се присъединявам твърдо.
Върнах се при телефона.
— Професоре, хитрец ли си?
Чу се хихикане:
— Точно така е, Мануел.
— Знаеш ли дупката грандхотел „Рафълз“? Стая L, две стълби под фоайето. Можеш ли да припълзиш насам, без да оставяш следи, и какво предпочиташ за закуска?
Пак се захили:
— Мануел, понякога ученикът дарява учителя си с чувство, че не си е прахосал годините с него. Сещам се къде е, ще дойда тихичко, не съм навлязъл във великите пости и ям всичко, което не мога да трупна на задничето.
Уайоминг Нот беше започнала да оправя леглата. Отидох да й помогна.
— Госпожо, какво искаш за закуска?
— Чай и препечена филийка. Би било прекрасно да има и сок.
— Това не стига.
— Ами… плюс варено яйце. Но аз плащам менюто.
— Две варени яйца, филийка с масло и конфитюр, сок. Ще хвърляме.
— С мои. Аз съм измамник.
Застанах пред асансьорчето, поисках екран и видях нещо, наречено „ВЕСЕЛ МАХМУРЛУК! ВСИЧКИ ПОРЦИИ УВЕЛИЧЕНИ: доматен сок, бъркани яйца, шунка на скара, пържени картофи, царевични сладка с мед, печени филийки, масло, мляко, чай или кафе — 4,50 хонконгски долара за двама.“ Поръчах този комплект, понеже нямах желание да известявам всички, че ще присъства и трети човек.
Бяхме чистички и лъскави, стаята подредена и нагласена за закуска, а Уайо се преоблече от черните дрехи в червената рокля („Защото ще си имаме гост“), когато асансьорчето дрънна с храната. С преобличането си подхвърляхме лафове. Тя застана в няколко пози, усмихна се и каза: