Морският ястреб

Той препусна към дома си, обзет от ужас. И това беше станало. Ударът наближаваше да се стовари, и брат му най-сетне щеше да се види принуден да проговори. В Пенароу го очакваше друг удар. Той научи от стария Никълъс, че сър Оливър не е у дома — бил отишъл в Годолфин Корт.

Мигновеното заключение, подсказано на Лайонел от страха, бе, че сър Оливър вече е чул новината и незабавно е пристъпил към действие, защото не можеше да си представи, че брат му ще отиде в Годолфин Корт за нещо друго.

Обаче страховете му в тази насока бяха съвсем напразни. Сър Оливър, неспособен да издържа повече положението на нещата, отиде да покаже на Розамунд онова доказателство, с което се беше погрижил да се снабди. Най-после можеше да го направи, без да се страхува, че ще увреди на Лайонел. Ала отиването му се оказа съвършено безплодно. Тя решително отказа да го приеме и макар че с несвойствено за него смирение той убеди един слуга да се върне при нея с крайно неотложно съобщение, отказа му се и това. Той се завърна в Пенароу сломен и завари брат си да го чака, подлудял от нетърпение.

— Е? — посрещна го Лайонел. — Какво ще правиш сега? Сър Оливър го изгледа изпод вежди, мрачно намръщени под давление на мислите му.

— Да правя нещо сега? За какво приказваш? — запита той.

— Не си ли чул? — И Лайонел му разказа новината.

Сър Оливър остана загледан в него дълго след като той свърши, после устните му се свиха и той се плесна по челото.

— Тъй! — извика той. — Значи затова е отказала да ме приеме? Да не е помислила случайно, че съм отишъл да се моля? Могла ли е да допусне това? Могла ли е?

Той се приближи до огнището и сърдито разбърка главните с крак.

— О! Това би било твърде недостойно. И все пак положително това е нейно дело!

— Какво ще правиш? — настояваше Лайонел, който нямаше сили да потисне въпроса, завладял ума му; гласът му трепереше.

— Да правя ли? — Сър Оливьр го погледна през рамо. — Ще пръсна този мехур, боже мой! Ще свърша веднъж завинаги с тях, да ги вземат дяволите, и ще ги покрия с позор.

Той го каза грубо, ядно и Лайонел се сви, като помисли, че грубостта и ядът са насочени срещу него. Той се отпусна на един стол с подсечени от внезапен страх колене. Значи беше имал право в опасенията си. Брат му, който се гордееше с голямата си обич към него, нямаше сили да изтърпи всичко докрай. И все пак това бе толкова недопустимо за Оливър, че у него все още мъждукаше съмнение.

— Ти… ти ще им кажеш истината? — запита той с нерешителен, треперещ глас.

Сър Оливьр се обърна и го изгледа по-внимателно.

— За бога, Лал, какво си измислил сега? — попита той почти раздразнено. — Да им кажа истината? Разбира се… но само доколкото тя засяга самия мене. Да не мислиш, че ще им кажа, че си бил ти? Нима ме смяташ способен на такова нещо?

— Има ли друг изход?

Сър Оливър му обясни положението. Обяснението донесе облекчение на Лайонел. Но това облекчение бе краткотрайно. При по-нататъшни размишления той изпадна в нов страх. Реши, че ако сър Оливър се оправдае, само по себе си ще се наложи да обвинят него. Ужасът му светкавично раздуха вероятността, която бе толкова далечна, че не заслужаваше никакво внимание. В неговите очи тя престана да бъде вероятност — тя се превърна в положителна и неизбежна опасност. Ако сър Оливьр представи доказателство, че кървавата следа не е била от него — тъй мислеше Лайонел, — това неизбежно ще доведе до заключението, че е била негова. Сър Оливър можеше да каже и самата истина, защото те и без това щяха непременно да я открият. Така разсъждаваше той в своя ужас и смяташе, че е безвъзвратно изгубен.