Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Не забравяй, че онова, което правиш, е част от висш цикъл, и ние сме част от него. Виждал ли си я напоследък?
— Да. Странно. Иска ми се да я поздравя и да й кажа: „Хей, няма да повярваш кой съм“.
9
В събота отидохме да видим Тес, лелята на Синтия, която живееше в малка, скромна къща на половината разстояние до Дерби, близо до горите край Дерби Милфорд Роуд. Домът й беше на двайсетина минути път от нас, но не я посещавахме толкова често, колкото би трябвало. Обикновено се събирахме, когато имаше специален повод, като например Деня на благодарността и Коледа или на рождения й ден, какъвто беше случаят този път.
Беше ми приятно, понеже обичах Тес почти колкото Синтия, не само защото беше страхотно старо момиче — когато я наричах така, си спечелвах кръвнишки, но закачлив поглед, но и заради грижите й за Синтия след изчезването на семейството й. Тя беше прибрала при себе си момиче в пубертета, което понякога създавало проблеми, както самата Синтия признаваше.
— Нямах избор — сподели с мен веднъж Тес. — Тя е дъщеря на сестра ми. А сестра ми изчезна заедно със съпруга си и племенника ми. Какво друго можех да направя, по дяволите?
Тес беше своенравна, заядлива и малко арогантна, но го правеше нарочно, като средство за защита. Под фасадата беше мека като памук. Не че през годините не си беше спечелила правото да бъде малко ексцентрична. Съпругът й я беше напуснал, преди Синтия да отиде да живее при нея, и бе избягал с бар дама от Стампфорд. Тес обичаше да казва, че двамата отишли на майната си някъде на запад и, слава богу, повече не била чула нищо за тях. Тя беше напуснала фабриката за радиочасти преди години, беше си намерила чиновническа работа в „Пътно строителство“ и бе изкарвала достатъчно, за да се издържа и да си плаща сметките. Не й оставало много за отглеждане на ученичка, но направила, каквото могла. Нямаше деца и след заминаването на негодния й съпруг било приятно да има с кого да споделя дома си, въпреки че обстоятелствата, довели Синтия при нея, били обвити в загадъчност и несъмнено трагични.
Сега Тес наближаваше седемдесетте, не работеше и се изхранваше със социалната си осигуровка и държавната пенсия. Гледаше градината, занимаваше се с домакинството и от време на време предприемаше пътувания с автобус като онова през есента във Върмонт и Ню Хампшър, за да гледа как листата променят цвета си. „Господи, автобусът беше пълен със старци и ми идваше да се самоубия“ — бе възкликнала тя. Не общуваше много. Не се включваше в организации и не ходеше на пенсионерски събирания. Но следеше новините, поддържаше абонамента си за „Харпърс“, „Дъ Ню Йоркър“ и „Атлантик Мънтли“ и не се свенеше да признае левоцентристките си политически убеждения. „Президентът изопачава всичко“ — каза ми веднъж по телефона.
Животът с Тес бе помогнал на Синтия да формира възгледите и мнението си и безспорно беше допринесъл за решението й да започне кариера като социален работник в първите години на брака ни.
И Тес обичаше да бъде с нас, особено със Синтия.
— Преглеждах кашони със стари книги в мазето — рече тя и се отпусна на шезлонга си, след като се поздравихме и прегърнахме — и вижте какво намерих.
Наведе се напред, отмести броя на „Дъ Ню Йоркър“, под който криеше нещо друго, и даде на Грейс голяма книга с твърди корици, „Космос“ от Карл Сейгън. Очите на Грейс се разшириха, когато видя калейдоскопа от звезди на корицата.
— Книгата е стара — добави Тес, сякаш се извиняваше за необмислената си постъпка. — От трийсет години е, авторът й почина и в интернет има много по-хубава информация, но може би все нещо ще привлече интереса ти.
— Благодаря! — Грейс грабна книгата и едва не я изпусна, защото не очакваше, че ще е толкова тежка. — Пише ли за астероидите?
— Вероятно — отвърна Тес.
Грейс хукна към сутерена. Знаех, че ще се сгуши на дивана пред телевизора, може би ще се завие с одеяло и ще прелиства страниците на книгата.
— Много мило — отбеляза Синтия, наведе се и целуна Тес вероятно за четвърти път, откакто бяхме дошли.
— Нямаше смисъл да я изхвърлям. Можех да я подаря на библиотеката, но дали щяха да искат трийсетгодишни книги? Как си, миличка? Изглеждаш уморена.
— Добре съм. А ти? И ти изглеждаш малко уморена днес.
— Нищо ми няма — отговори Тес, надничайки над очилата си за четене.
Вдигнах пълната пазарска чанта с двойни дръжки.
— Купили сме някои неща.
— О, не трябваше. Дай ми подаръка.