Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Опитваме се да помогнем на Синтия да преодолее травмиращ инцидент в детството, който резонира до днес. Не само заради нея, но и заради вашите взаимоотношения.
— Взаимоотношенията ни са чудесни.
— Той невинаги ми вярва — изтърси Синтия.
— Какво?
— Ти невинаги ми вярваш. Усещам го. Например, когато ти казах за кафявата кола. Мислиш, че не е важно. А когато не намери обаждането на онзи човек, записано в паметта на телефона, се запита дали наистина го е имало.
— Не съм казал такова нещо. — Погледнах доктор Кинцлър, сякаш тя беше съдия, а аз обвиняем, който отчаяно се опитва да докаже невинността си. — Това не е вярно. Изобщо не съм споменавал такова нещо.
— Но знам, че си го мислеше — рече Синтия, но в гласа й нямаше гняв. Тя протегна ръка и докосна рамото ми. — Не те обвинявам. Знам какво изпитваш. Трудно е да се живее с мен. Не само през последните месеци, но и откакто се оженихме. Това нещо постоянно виси над нас. Опитвам се да го махна, да го прибера в килера, но всеки път сякаш отварям друга врата и всичко се изсипва. Когато се запознахме…
— Синтия, не…
— Когато се запознахме, знаех, че сближаването ни ще ти прехвърли болката, която аз изпитвам, но проявих егоизъм. Отчаяно исках да споделя любовта ти дори ако това означаваше ти да споделиш болката ми.
— Синтия.
— А ти си много търпелив. И те обичам заради това. Сигурно си най-търпеливият човек на света. На твое място и аз бих се изнервила. Превъзмогни го. Случи се много отдавна. Както каза Пам, забрави го, по дяволите.
— Не съм споменавал такова нещо.
Доктор Кинцлър ни наблюдаваше.
— Повтаряла съм си го стотици пъти — продължи Синтия. — И ми се иска да мога да го направя. Понякога обаче, знам, че ще прозвучи налудничаво…
Психотерапевтът и аз не я прекъснахме.
— Понякога ги чувам да говорят. Мама и брат ми. И татко. Чувам ги, сякаш са в стаята с мен. Говорят.
— Отвръщаш ли им? — попита доктор Кинцлър.
— Мисля, че да.
— Смяташ ли, че сънуваш?
Синтия се замисли.
— Сигурно. Например в момента не ги чувам. — Усмихна се тъжно. — Не ги чух и в колата, докато идвахме тук.
Въздъхнах облекчено.
— Може би ги чувам, когато спя или бленувам, но те сякаш са наблизо и се опитват да говорят с мен.
— Какво искат да кажат?
Синтия махна ръката си от рамото ми и преплете пръсти на скута си.
— Не знам. Винаги е различно. Понякога само разговарят. За нищо определено. Какво ще вечеряме, какво дават по телевизията. Нищо съществено. А друг път…
Сигурно съм имал такъв вид, сякаш се готвя да кажа нещо, защото доктор Кинцлър отново ме стрелна с поглед. Аз обаче бях отворил уста в очакване и почуда да чуя какво ще каже Синтия. За пръв път я чувах да споменава, че членовете на семейството й говорят.
— Друг път ми се струва, че искат да се присъединя към тях.
— Да се присъединиш към тях? — попита психотерапевтът.
— Да отида при тях и отново да бъдем семейство.
— Какво им отговаряш?
— Казвам им, че искам, но не мога.
— Защо? — попитах аз.
Синтия ме погледна в очите и се усмихна тъжно.
— Защото няма да мога да взема теб и Грейс там, където са те.
8
— Ами ако пропусна другите неща и го направя веднага? — попита той. — И после да се върна у дома.
— Не, не, не — със строг тон отвърна тя, а после млъкна и опита да се успокои. — Ясно ми е, че искаш да се върнеш. И аз го желая, но първо трябва да отстраним от пътя си другите неща. Не бъди нетърпелив. На млади години и аз бях буйна и импулсивна. Сега обаче знам, че не трябва да бързаш, ако искаш да направиш нещо добре.
Тя го чу как въздъхна от другия край на линията.
— Не искам да се проваля.
— Няма. Винаги си бил послушен. Хубаво е да има поне един такъв в къщата. — Тя се подсмихна. — Ти си добро момче и те обичам повече, отколкото си представяш.
— Вече не съм момче.
— И аз вече не съм момиче, но все си мисля какъв беше като малък.
— Ще се чувствам странно… да го направя.
— Знам. И точно това се опитвам да ти кажа. Ако си търпелив, когато моментът настъпи и сцената е подготвена, това ще бъде най-естественото нещо на света.
— Предполагам — рече той, но не прозвуча убедено.