Елитът

— Никой не е починал — каза тя. Само че гласът u не прозвуча утешително, а заповеднически. — Бъдете благодарна за това, когато всичко приключи. Днес никой не е загубил живота си.

Вместо да поясни, тя ме изпрати директно във ваната. Луси видимо се опитваше да запази присъствие на духа; а когато най-накрая избухна в сълзи, Ан я помоли да ми донесе нещо леко за хапване и тя се подчини покорно. Дори не направи реверанс на излизане от банята.

След известно време се върна с няколко кроасана и ябълкови резенчета. Щеше ми се да седна и да се нахраня спокойно, колкото да отложа неизбежното, но още след първата хапка осъзнах, че днес храната не ми носеше наслада.

Накрая Ан забоде значката с името ми върху роклята и среброто заблещука красиво върху черния плат. Не ми оставаше нищо друго освен да се изправя лице в лице с неизвестната си съдба.

Отворих вратата на стаята, но се вцепених на прага. Обърнах се към прислужничките и промълвих:

— Страх ме е.

Ан сложи ръце на раменете ми и каза:

— Вече сте дама, госпожице. Трябва да подходите към това като такава.

Като ме пусна, кимнах сдържано, откъснах ръце от вратата и тръгнах по коридора. Де да можех да се похваля, че изминах пътя с гордо вдигната глава; честно казано обаче — дама или не — умирах от ужас.

За моя огромна изненада, когато стигнах фоайето, заварих останалите момичета там, всичките до една облечени и наплашени като мен. Обля ме вълна на облекчение. Не се бях провинила. Или поне не се бях провалила сама и всички заедно щяхме да посрещнем предстоящото.

— Ето я и петата — каза един от стражите на колегата си. — Последвайте ни, дами.

Петата? Не, бъркаха се. Бяхме шест. Докато слизахме по стълбите, направих бърз оглед на момичетата. Стражът не бъркаше. Бяхме само пет. Марли я нямаше.

Първата ми мисъл беше, че Максън бе отпратил Марли, но нима нямаше да дойде до стаята ми, за да се сбогува с мен? Опитах да намеря връзката между цялата тази потайност и отсъствието на Марли, но не ми хрумваше нищо логично.

В дъното на стълбището ни очакваха група стражи и семействата ни. Мама, татко и Мей изглеждаха притеснени. Което важеше за всички чакащи. Погледнах ги в търсене на някаква яснота, но мама поклати глава, а татко сви рамене. Огледах групичката униформени мъже с надеждата да открия Аспен. И него го нямаше.

Забелязах, че двама стражи съпровождаха родителите на Марли до края на опашката от момичета. Майка u се беше прегърбила от безпокойство и търсеше опора в съпруга си, чието лице беше толкова посърнало, че изгледаше състарено с години в рамките само на една-единствена нощ.

Чакай малко. Ако Марли я нямаше, защо родителите u бяха тук?

Ярка светлина заля вестибюла, привличайки погледа ми. За пръв път от пристигането ми в двореца виждах входните порти широко отворени. Поканиха ни да излезем навън. Прекосихме малката кръгла алея и се отправихме към солидните стени, ограждащи територията на двореца. Когато външните порти се открехнаха с металическо скърцане, отвъд тях долетя оглушителното скандиране на многолюдна тълпа.