Елитът

Не му отвърнах.

Той затвори вратата, прекоси стаята и застана до леглото ми.

— Съжалявам — каза. — Нямах избор.

Аз останах неподвижна и безмълвна.

— Другият вариант беше да разпоредя екзекуцията им. Снощи хората от телевизията ги спипали и разпространили видеоматериала без позволението ни — обясни настоятелно той.

Умълча се за известно време, може би с надеждата, че ако остане до мен достатъчно дълго, ще намеря какво да му кажа.

Накрая коленичи до мен.

— Америка? Погледни ме, скъпа.

Стомахът ми подскочи от ласкавото му обръщение. Въпреки това обърнах поглед към него.

— Трябваше да го направя. Трябваше.

— Как можа просто да стоиш безучастно? — Гласът ми прозвуча необичайно. — Защо не направи нещо?

— Както ти казах и преди, позицията ми изисква хладнокръвие, поне привидно. Наложило ми се е да овладея това умение. На теб също ще ти се наложи.

Сбърчих вежди. Сериозно ли си мислеше, че още исках този живот след всичко случило се? Очевидно да. Когато лека-полека разтълкува изражението ми, абсолютен шок осени неговото собствено.

— Америка, съзнавам, че си разстроена, но моля те! Казах ти вече: ти си единствената за мен. Моля те, не ми го причинявай.

— Максън — подхванах бавно, — съжалявам, но не смятам, че ще се справя. За нищо на света не бих могла да понеса нечие страдание равнодушно, и то при положение, че аз самата съм отговорна за него. Не мога да бъда принцеса.

Той си пое дъх изумено — навярно най-близкото нещо до истинска тъга, което някога бях наблюдавала у него.

— Америка, предначертаваш остатъка от живота си въз основа на пет минути от нечий чужд. Такива събития се случват рядко. Няма да взимаш участие в нищо подобно.

Поизправих се в леглото с надеждата, че така мисълта ми ще тече по-плавно.

— Аз просто… дори не мога да разсъждавам нормално в този момент.

— Тогава недей — прикани ме той. — Не взимай решение за двама ни в такова състояние.

Незнайно защо, думите му ми прозвучаха някак заблуждаващо.

— Моля те — прошепна той затрогващо, стиснал ръцете ми. Отчаянието в гласа му ме накара да вдигна поглед към него. — Обеща ми да останеш с мен. Не се отказвай, не и заради това. Умолявам те.

Въздъхнах и кимнах с глава.

Облекчението му беше осезаемо.

— Благодаря ти.

Максън остана на мястото си, вкопчен в ръката ми като в спасително въже. Чувството беше различно от вчерашния ни момент на близост.

— Знам, че… — подхвана колебливо той. — Знам, че се двоумиш дали да приемеш позицията. Винаги съм знаел, че ще ти е трудно да встъпиш в длъжност. И съм сигурен, че това усложнява нещата. Но… какво е отношението ти към мен? Още ли си решена да останеш с мен?

Размърдах се смутено в леглото, без да знам как да му отговоря.

— Нали ти казах, че не съм способна да размишлявам точно в този момент.

— А, да… — Огорчението му беше толкова доловимо. — Ще те оставя на мира засега. Но в най-скоро време ще проведем този разговор.