Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Тя бързо изработи и кожената кесийка. Беше удобна, а моделът и сам по себе си беше много практичен. Едва след като видя как изважда предметите от кесийката си и как ги притиска към гърдите си, той усети колко е тъжна, как около нея витае скръбно излъчване. Би трябвало да е изпълнена с радост, но тя изглеждаше нещастна. Може би само си въобразяваше.
Дъхът му спря, когато Айла започна да се съблича и зрялото и, налято и красиво тяло го накара да я пожелае със сила, на която трудно можеше да устои. Но мисълта за грозните неща, които бе сторил последния път, когато я бе пожелал, го спря. През зимата тя пак беше започнала да носи плитки, подобно на Диджи, и като разпусна дългата си коса, той си спомни първия път, когато я бе видял гола, в лятната горещина в нейната долина, златокоса, красива и мокра след плуване. Заповядваше си да не гледа, разбираше, че има възможност да се измъкне, когато тя влезе в реката, но дори и с цената на живота си не би помръднал.
Айла започна процедурата по почистването си с престоялата урина. Амонячната течност беше остра и миришеше силно, но разтваряше маслените петна и мазнини по кожата и косата и и убиваше паразитите, които може би беше хванала. Дори правеше косата и по-светла. Водата, все още пълна с ледникова стопилка, беше много студена, но това и подейства освежаващо, а бълбукащата тинестата и песъчлива река, дори край брега, където течението беше по-спокойно, отнасяше мърсотията и мазнините заедно с острия мирис на амоняка.
Тялото и порозовя от почистването и студената вода и тя потрепери, когато излезе на брега, но ароматната смес беше все още топла и даде обилна, мека пяна, когато я втри в тялото и косата си. Сега тя се насочи към едно басейнче близо до устието на потока, в което водата не беше толкова мътна, както в реката, за да се изплакне. Когато излезе от него, Айла се уви с меката еленова кожа, за да се изсуши, докато разресваше гъстите си кичури коса с твърдата четка и с бивникова игла за коса. Усещането за чистота и свежест беше много приятно.
Макар че копнееше да бъде с Айла и жадуваше да сподели Удоволствия с нея, Джондалар почувства известно удовлетворение от самата възможност да я наблюдава. Това усещане се дължеше на нещо повече от вида на великолепното и тяло с богатите женствени форми, стегнати и красиви, с плоската, твърда мускулатура, издаваща сила и здраве. Приятно му беше да я наблюдава, да следи естествените и грациозни движения, да гледа как работи с лекотата на опита и обиграните умения. Когато правеше огън или изработваше сечиво, което и бе необходимо, тя знаеше точно какво да направи и всичките и движения бяха премерени. Джондалар винаги се възхищаваше на способностите и и сръчността и, на нейната интелигентност. Това бяха някои от качествата и, които го привличаха. Освен всички останали чувства, силно му липсваше нейната близост и това, че я наблюдаваше, запълваше необходимостта му да е до нея.
Айла беше почти облечена, когато едно „кяф, кяф“, излязло от устата на младия вълк, я накара да вдигне поглед и да се усмихне.
— Вълчо? Какво правиш тук? Избяга от Ридаг, а? — попита тя и вълчето подскочи към нея, за да я приветства, доволно и развълнувано, че я е намерило. После започна да души наоколо, докато тя си събираше нещата.
— Е, щом си ме открил, можем да се връщаме. Хайде, Вълчо. Да тръгваме. Какво правиш в тези храсталаци… Джондалар!
Айла онемя, когато откри на кого е попаднал младият вълк, а Джондалар беше твърде смутен, за да проговори, но погледите им се срещнаха и си казаха повече, отколкото словата биха могли да изразят. Но не пожелаха да повярват в онова, което видяха. Най-сетне Джондалар се опита да обясни.
— Аз… ъ-ъ…минавах наблизо и… ъ-ъ… Отказа се да продължи, дори да довърши тромавия си опит за извинение, обърна се и бързо се отдалечи. Айла го последва с по-бавни стъпки към бивака, влачейки крака по склона към землянката. Поведението на Джондалар я обърка. Не беше сигурна колко време е бил там, но знаеше, че я е наблюдавал и се чудеше защо се е крил от нея. Не знаеше какво да мисли, но докато минаваше през пристройката на път за Огнището на Мамута, за да види дали Мамут е свършил с приготовленията си, си спомни как точно я беше погледнал Джондалар.