В капана на времето [bg]

Студът бързо си отиваше, когато телата ни се сгряха под наметалото. Бяхме далеч от града и шумовете оттам достигаха съвсем слаби до нас, само при поривите на вятъра, и аз доволно и сънено се надявах никой да не ни потърси чак до утре.

Бях свалила фустите си, за да ги накъсам за превръзки предишната нощ, затова под полата бях само по риза. Нещо твърдо се притисна за миг към корема ми.

— Не може да бъде! — възкликнах развеселена. — Джейми, трябва да си полумъртъв от умора.

Той се засмя и ме прегърна здраво с топлата си ръка.

— Направо съм мъртъв, сасенак. Ама оная ми работа няма мозък, че да разбере. Не мога да лежа до теб, без да те пожелая, но едно е да искаш, а друго…

Напипах края на ризата му, вдигнах я и леко го обгърнах. По-топъл дори от кожата на корема му, членът му беше копринено гладък под пръстите ми и силно пулсираше с всеки удар на сърцето.

Той изстена доволно, обърна се по гръб и разкрачи леко крака, полупокрит от наметалото ми.

Слънцето достигна до нашата купчина листа и раменете ми се отпуснаха под топлия му допир. Всичко изглеждаше като позлатено — заради есента и моята крайна умора. Чувствах се някак безтелесна, докато гледах как помръдва плътта му под пръстите ми. Ужасът, умората и шумовете от последните два дни постепенно си отиваха и ни оставяха сами.

Мъглата на изтощението сякаш действаше като увеличително стъкло и открояваше всяка подробност и усещане. Краят на раната му се виждаше под вдигнатата риза, черен на бялата кожа. Две-три малки мухи се спуснаха да я изследват и аз ги прогоних. Ушите ми звънтяха от тишината, дъхът на дърветата не можеше да се сравнява с глъчката в селото.

Положих буза на него и усетих твърдата гладка извивка на тазовата кост. Кожата му беше прозрачна в гънката на слабините, разклоняващите се вени синееха нежни като на дете.

Ръката му се вдигна бавно, зарея се като листо и се отпусна леко на главата ми.

— Клеър, нуждая се от теб — прошепна той. — Толкова се нуждая от теб.

Без досадните фусти беше много лесно. Имах чувството, че и аз някак се рея, издигам се, ризата ми се плъзга по тялото му и се спускам над него като облак над хълм, за да утоля нуждата му.

Очите му се затвориха, главата се отметна назад, червено-златната му коса се смеси с листата. Но ръцете му се вдигнаха и спряха на извивката на кръста ми.

Аз също затворих очи и усещах образите в ума му така ясно, както тялото му под мен; изтощението блокираше всяка мисъл и спомен; всяко усещане — освен за другия.

— Не… дълго — прошепна той. Кимнах, знаех, че чувства онова, което не вижда, и се надигнах над него с напрегнати бедра.

Веднъж, втори път, отново и отново и тръпката премина през него и през мен като вода, устремена от корените на растение към листата.

Той издиша и аз усетих как съзнанието му угасва като мъждукащ фенер. Паднах до него, едва успях да завия и двама ни с наметалото, преди мракът да ме изпълни и да застина натежала на земята до неговата топлина и с неговото семе в корема ми. Заспахме.