В капана на времето [bg]

— Значи вярвате в милосърдието, госпожо?

— По-скоро в справедливостта. Като стана дума за нея, не вярвам да сте дошли чак от Леох само за да ми се извините. Вероятно е било ужасно пътуване.

— Да, така беше. — Огромната мълчалива грамада зад нас помръдна и масивната глава се сведе към господаря в явно свидетелство за това. Колъм усети движението и вдигна рязко дясната си ръка — всичко е наред, казваше жестът, сега съм добре.

— Не — продължи Колъм, — не знаех дори, че сте в Единбург. Всъщност едва когато Негово Височество спомена Джейми Фрейзър, попитах за вас. — Внезапно се усмихна. — Негово Височество не е голям ваш почитател, госпожо Клеър. Но вие сигурно знаете това?

Пренебрегнах въпроса.

— Значи наистина смятате да се присъедините към принц Чарлс?

Колъм, Дугал и Джейми имаха способността да крият мислите си, но от тримата Колъм определено беше най-добър в това. Можех да науча повече от някоя от каменните глави по фонтана в двора.

— Дойдох да се видя с него.

Седнах и се запитах какво бих могла — или трябва — да кажа, за да помогна на Чарлс. Вероятно бе най-добре да оставя това на Джейми. Все пак фактът, че Колъм се разкайва, задето случайно не ме уби, не означаваше, че е склонен да ми вярва. А това, че бях част от антуража на Чарлс, не беше сигурно доказателство, че не съм английска шпионка.

Все още разсъждавах по въпроса, когато Колъм внезапно остави чашата си и ме погледна право в очите.

— Знаете ли колко такива изпих от сутринта?

— Не. — Ръцете му не трепереха, макар и разкривени и загрубели от болестта. Клепачите и очите му можеше да са зачервени от пътуването. Той не говореше заваляно и нищо в движенията му не подсказваше, че е пиян. Но аз го бях виждала да пие и преди и имах доста добра представа за възможностите му.

Той махна към гарафата.

— Половин бутилка. До довечера ще я довърша.

— О… — Значи затова беше поискал да донеса сандъчето с лекарства. Посегнах да го взема от пода.

— Щом имате нужда от толкова много бренди, надали нещо друго ще ви помогне, освен опиум — казах аз, докато ровех из шишенцата и бурканчетата. — Мисля, че имам малко лауданум, но мога да ви намеря и…

— Не това искам от вас. — Властният му тон ме сепна и аз го погледнах. Той добре криеше мислите си, но умееше и да ги показва съвсем красноречиво. — Лесно ще си намеря лауданум. Сигурно някой аптекар в града продава — или сироп от мак, или неразреден опиум.

Оставих капака на малкото сандъче да се затвори и отпуснах ръце върху него. Значи не искаше да изпадне в опиянение и да остави водачеството на клана на друг. А ако не искаше от мен временно облекчение, тогава какво? Вероятно вечно. Познавах Колъм Макензи. Ясният, безпощаден ум, който беше планирал унищожението на Гейлис Дънкан, не би се поколебал да замисли и неговото.

Ясно. Той беше дошъл при Чарлс Стюарт, за да вземе окончателно решение дали да присъедини клана Макензи от Леох към каузата на якобитите. След това Дугал щеше да води клана. А тогава…