В капана на времето [bg]

— Планинци! — изпищял другият, скочил чевръсто като заек и изчезнал в мрака, преди Джейми да е успял да освободи оръжието си. Той опрял крак в трупа и дръпнал, като стискал зъби заради гадното стържене на костта.

Тревогата вече се разпространявала сред редиците на англичаните; по-скоро я усещал, отколкото я чувал — раздвижването на грубо събудени мъже, които посягат сляпо за оръжията си и търсят невидимия враг.

Гайдарите на Кланраналд били някъде вдясно отзад, но още не идвал сигнал за атака. Джейми продължил с разтуптяно сърце и потръпваща от удара ръка, мускулите на корема му се свивали, а очите се взирали напрегнато в изтляващия мрак; плисналата по лицето му кръв била студена и лепкава.

— Първо ги чух — рече той, вгледан в нощта, сякаш още търсеше с поглед английските войници. Наведе се напред и прегърна коленете си. — После ги видях. Гърчеха се по земята като личинки в месо. Видях и мъжете зад мен. Най-близо беше Джордж Макклъри, Уолъс и Рос бяха от другата страна. Вървяха спокойно, но все по-бързо и по-бързо, щом видяха как англичаните се пръсват пред нас.

Някъде вдясно се чул оръдеен гръм. След миг още един, а после, сякаш чакали този сигнал, настъпващите планинци надали бойния си вик.

— Тогава се чуха и гайдите — каза той със затворени очи. — Бях забравил за мускета си, докато не гръмна изстрел близо до мен. Бях го оставил в тревата до свещеника. Като стане така, нищо не виждаш, само това, което се случва около теб. Чуваш вик и внезапно хукваш. Първите две-три стъпки по-бавно, докато освободиш колана, после наметалото се развява и ти отлиташ, краката ти пляскат в калта, мократа трева те шиба, килтът пердаши голия ти задник. Вятър развява ризата ти и плющи по корема и ръцете ти… После шумът те поглъща и почваш да крещиш като дете, дето търчи надолу по хълма по вятъра да види дали ще може да полети.