В капана на времето [bg]

Тихи като мъгла, планинците напредваха съвсем бавно през морето от трева. Още цареше пълен мрак, но нощта се беше променила. Вятърът се беше променил; духаше откъм морето над облачната земя и се чуваше тихият тътен на вълните, които се стоварваха върху далечния пясъчен бряг.

Въпреки мракът зората идваше. Джейми видя човека пред себе си точно навреме; още една стъпка и щеше да се просне върху свитото му тяло.

Сърцето му задумка от шока и той приклекна, за да го огледа по-добре. Драгун, спеше, не беше мъртъв или ранен. Джейми присви очи в мрака, искаше да чуе дишането и на другите спящи мъже, но чу единствено морето, тревата, вятъра и тихото шумолене на прокрадващи се крака.

Озърна се бързо назад и облиза устните си, които бяха пресъхнали въпреки влажния въздух. Другите идваха, нямаше време. Следващият може би нямаше да е толкова внимателен и щеше да последва вик.

Отпусна ръка към кинжала си, но се поколеба. Войната си е война, но не е редно да убиеш спящ враг. Мъжът беше сам, на известно разстояние от другарите си. Не беше постови; дори най-немарливите постови не биха заспали, като знаят, че планинците са на билото над тях. Вероятно този войник беше станал да се облекчи, беше се отдалечил от другарите си, а после, заблуден в тъмното, бе легнал където свари.

Мускетът му лъщеше от потната длан. Джейми избърса ръка в наметалото си, после се изправи, хвана мускета за дулото и замахна силно. Ударът го разтърси. Ръцете на мъжа политнаха нагоре, но той само издиша рязко и не гъкна повече. Сега беше проснат по лице.

Дланите на Джейми потръпваха от удара. Той пак се наведе и попипа шията на войника. Откри пулс и се изправи. Някъде отзад се чу приглушен вик от изненада и той се извърна, вдигнал мускета на рамото си, дулото сочеше право в лицето на един от хората на Макдоналд от Кепок.

— Мон Дьо! — прошепна мъжът и се прекръсти, а Джейми стисна яростно зъби. Това беше проклетият френски свещеник на Кепок, облечен, по предложение на O’Съливан, с риза и карирано наметало като бойците.