В капана на времето [bg]

Когато Джейми служеше във френската армия един сержант обясни на млад наемник как се заспива в нощта преди битка.

„Първо се настани удобно, обърни се към съвестта си и се покай. Отец Юго казва, че на война, дори да няма свещеник, който да те изповяда, греховете ти се опрощават така. Защото докато спиш, грехове няма как да извършиш — дори ти, Сименон! — и ще се събудиш пречистен, готов да се хвърлиш срещу копелетата. А след като те чака или победа, или раят — от какво има да се страхуваш?”

Макар че откри няколко недостатъка в този аргумент, Джейми го сметна за много полезен съвет; да пречистиш съвестта си, за да успокоиш душата си, а и повторението на молитвата разсейваше мислите от страшните образи и те унася в сън.

Вгледа се в черния покров на небето и си пожела прегръдката на твърдата земя да освободи врата и раменете му от напрежението. Звездите бяха слаби и неясни, не можеха да се сравняват със сиянието на английските огньове.

Мислите му се насочиха към мъжете около него и се спираха на всеки, един по един. Не греховете му тежаха толкова, колкото те. Рос, Макмърдо, Кинкейд, Кент, Макклъри… спря да благодари, че поне жена му и момчето са безопасност. После се замисли за нея, искаше да потъне в спомена за окуражителната ѝ усмивка, за прекрасната топлина на ръцете ѝ, притиснати към него, когато го целуна този следобед. Въпреки умората и лорд Джордж, който го чакаше отвън, му се прииска да я събори на сламеника още тогава и да я обладае бързо, веднага, без да се събличат. Странно, но предстоящите битки винаги му действаха така. Дори сега…

Не беше приключил още с мисления обзор, а клепачите му вече се спускаха и умората го обземаше. Не обърна внимание на лекото стягане в тестисите, което дойде с мисълта за нея, и се върна мислено към хората си като пастир, който се унася в сън, докато брои овцете, които ще отведе в кланицата.

Но няма да е кланица, каза си той. Якобитите ще дадат малко жертви. Трийсет убити. От две хиляди души шансът сред жертвите да има и хора от Лалиброх не е голям, нали? Ако тя е права.

Потрепери леко под наметалото и прогони съмнението, което стисна здраво вътрешностите му. Ако. Господи, ако! Още не можеше да повярва, макар да я беше видял при онзи проклет камък — как лицето ѝ се размазва около широко отворените златни очи, как контурите на тялото ѝ се размиват, докато той, паникьосан, я стискаше и дърпаше обратно, и чувстваше под ръката си нещо повече от крехката кост на предмишницата ѝ. Вероятно трябваше да я остави да си тръгне, да се върне на своето място. Не, не вероятно. Трябваше да го направи. Но той я издърпа обратно. Даде ѝ избор, но я задържа със силата на желанието си. И тя остана. И му даде избор — да ѝ повярва или не. Да действа или да бяга. Изборът вече беше направен и нямаше сила на земята, която можеше да спре зората.