В капана на времето [bg]

— Имаш ли малко вода, сасенак? — попита Джейми. — Пресъхна ми устата от говорене.

— Копеле! Не можеш да спреш сега! Какво стана?

— Вода — ухили се той. — И ще ти кажа.

— Добре. — Подадох му бутилка с вода и той отметна глава назад, за да отпие. — Какво стана тогава?

— Нищо. — Свали бутилката и избърса устата си с ръкав. — Ти какво си мислиш? Че ще тръгна да му отговарям? — Пак се ухили и бързо се отдръпна от плесницата ми. — Хубава работа. Така ли се отнасяш с ранен войник на Негово Височество?

— Ранен си бил, така ли? Повярвай ми, Джейми Фрейзър, раната от сабята е нищо в сравнение с това, което аз ще ти направя, ако…

— О, и заплахи? Как беше онова стихотворение, което ми рецитираше: „Когато болка и мъка бърчат челото, милосърден ангел…” Ох!

— Следващия път ще го откъсна — казах аз, след като пуснах ухото му. — Продължавай, трябва да се връщам при ранените.

Той потърка ухото си, облегна се на стената и продължи с историята:

— Ами, с отчето приклекнахме и се втренчихме един в друг, заслушани в стражите на около пет стъпки от нас. „Кой е там?”, извика единият и аз си помислих, че мога да скоча и да забия ножа си в него, преди да ме простреля в гърба, но какво щях да правя с другия? Защото не очаквах помощ от отчето, освен да прочете молитва над безжизненото ми тяло.

Настъпила дълга, напрегната тишина. Двамата якобити клечали в тревата, хванати за ръце, не смеели дори да се пуснат.

— А, привижда ти се — казал другият постови и Джейми усетил как облекчението преминава през свещеника и влажните пръсти се плъзнали от ръката му. — Вятърът шуми в храстите. Нищо няма — добавил постовият и Джейми чул, че удря другаря си по рамото и тропа от крак на крак, за да се сгрее. — Толкоз много храсти има тук, че в тъмното ще ги вземеш за цялата проклета армия на планинците. — Джейми чул потиснатия смях от един „храст” на хълма наблизо.

Озърнал се към билото, където звездите започвали вече да избледняват. След по-малко от десетина минути щяло да започне да просветлява. В този момент войниците на Джони Коуп бързо щели да осъзнаят, че планинците не са на час път в другата посока, а току под носа им.

Отляво, откъм морето, се чул шум. Слаб и трудно доловим, но Джейми разбрал, че някой от англичаните се е натъкнал на храст.

— Какво става? — извикал един от постовите.

Джейми оставил свещеника да се оправя сам, измъкнал меча си, изправил се и след една широка крачка вече бил до тях. Виждал само силуета на мъжа в мрака, но достатъчно ясно. Безмилостното острие се стоварило с всичка сила и разцепило главата му.