В капана на времето [bg]

Той се усмихна, без ни най-малко да се смути.

— Предполагам, че изглежда малко неуместно, да.

— Неуместно? След като ме арестувахте, хвърлихте ме в онази яма за цели три дни без свястна храна и вода? След като ме съблякохте полугола и ме биха с камшик пред всички в Крейнсмюир? След като се разминах на косъм с кладата? — Замълчах и поех дълбоко дъх. — Сега, като го споменахте — добавих по-спокойно, — „неуместно” ми се струва съвсем подходящо.

Усмивката беше изчезнала.

— Моля за извинение за лекомислието ми — каза той тихо. — Не исках да прозвучи така.

Погледнах го, но не видях смях в очите с черни мигли.

— Предполагам. Сега сигурно ще кажете и че не сте имали намерение да ме арестувате за вещерство.

Сивите очи станаха по-остри.

— Вие знаете?

— Гейли каза така. Докато бяхме в онази яма. Каза, че от нея искате да се отървете; с мен станало по случайност.

— Така е. — Внезапно изглеждаше много изморен. — Ако бяхте в замъка, щях да мога да ви защитя. Какво ви заведе в селото, за бога?

— Беше ми казано, че Гейли Дънкан е болна и ме вика — отвърнах рязко.

— Така ли? Казано. От кого, ако мога да попитам?

— Лери. — Дори сега не успях да потисна гнева при произнасянето на името на това момиче. От глупава ревност заради брака ми с Джейми, тя се беше опитала да ме убие. Впечатляваща лошотия за едно шестнайсетгодишно девойче.

Дори сега, сред гнева, усещах мрачно задоволство. Той е мой, казах си почти несъзнателно. Мой. Ти никога няма да ми го отнемеш. Никога!

— О… — Колъм се взираше в мен. — Предположих, че е станало нещо такова. Кажете ми — продължи, като вдигна черната си вежда, — ако простото извинение ви се струва неуместно, ще приемете ли отмъщение тогава?

— Отмъщение? — Явно съм изглеждала смаяна от тази идея, защото той се усмихна безрадостно.

— Да. Момичето се омъжи преди шест месеца за Хю Макензи от Мулдор, един от моите хора. Той ще постъпи с нея както му кажа или както вие пожелаете да бъде наказана. Какво е желанието ви?

Примигнах, изумена от това предложение. Той не бързаше да чуе отговора; седеше спокойно и отпиваше от брендито, което Ангъс Мхор му беше налял отново. Не ме гледаше, но аз се изправих и се отдалечих до прозорците, за да остана сама за миг.

Стените тук бяха дебели пет фута; облегнах се в дълбоката ниша на прозореца и наистина останаха сама. Яркото слънце озари тънките руси косъмчета по ръцете ми, когато ги поставих на перваза. Това ми напомни за ямата на крадците, влажната смърдяща яма, и едничкия слънчев лъч, който проникваше през отвора и караше черната дупка да прилича още повече на гроб.

Първия ден в ямата прекарах в студ и мръсотия, все още изтръпнала от неверие; втория треперех от нещастие и страх, след като разбрах докъде се простира предателството на Гейлис Дънкан и мерките на Колъм срещу него. На третия ме отведоха на съд. Стоях, изпълнена със срам и ужас, под облаците на есенното небе и усещах как челюстите на капана на Колъм се затварят около мен, щракнали заради думите на онова момиче.