В капана на времето [bg]

— Така ли? Е, добре. Къде е той?

— В утринния салон, госпожо. Ще ви заведа. О… — Явно се сети нещо и се обърна, преди да съм затворила вратата. — Трябва да вземете лекарствата, ако обичате.

Моят водач изглеждаше много горд от важната си задача, докато го следвах по коридора към кралското крило на двореца. Явно някой го беше обучавал как трябва да се държи един кралски паж, но твърде живата му походка издаваше, че е начинаещ.

Защо бях притрябвала на Чарлс? Той ме търпеше заради Джейми, но историята с Бялата дама определено го притесняваше и го караше да се чувства неудобно. Неведнъж го бях виждала да се кръсти суеверно в мое присъствие или да вдига към мен два пръста в предпазен знак срещу дявола. Мисълта, че би поискал от мен медицински грижи, ми се струваше крайно невероятна.

Когато тежката врата се отвори към малкия утринен салон, тя ми се стори още по-невероятна. Принцът, явно в добро здраве, се облягаше на изрисувания клавесин и натискаше колебливо един клавиш. Деликатната му кожа беше порозовяла, но от вълнение, не от треска, и очите бяха ясни и внимателни, когато ме погледнаха.

— Госпожо Фрейзър! Колко мило от ваша страна да откликнете бързо така! — Беше облечен още по-разкошно от обичайно, с перука и нов копринен кремав жакет с избродирани цветя. Сигурно беше развълнуван от нещо; английският му винаги даваше отклонения в такива случаи.

— Удоволствието е мое, Ваше Височество — отвърнах скромно и направих реверанс. Той беше сам, също крайно необичайно. Дали все пак нямаше нужда от медицински грижи?

Принцът направи бърз нервен жест към едно кресло със златиста дамаска. Второто беше издърпано срещу нещо, но след като седнах, Чарлс закрачи неспокойно напред-назад.

— Имам нужда от помощта ви — рече внезапно.

Издадох любезен въпросителен звук. Може би гонорея? — мислех си, като го оглеждах крадешком. Не бях чувала за други жени след Луиз дьо ла Тур, но то от веднъж става. Той току издаваше устни, сякаш се чудеше как да ми го каже, и накрая се предаде.

— Имам един капо — вожд, разбирате ли? — тук. Мисли да се присъедини към каузата на баща ми, но още се съмнява.

— Вожд на клан? — Той кимна и челото му се сбърчи под буклите на перуката.

— Oui, мадам. Той, разбира се, подкрепя претенциите на баща ми…

— О, разбира се.

— … но иска да говори с вас, мадам, преди да поведе мъжете си след мен.

Сякаш сам не вярваше на собствените си думи и аз осъзнах, че изчервяването му е резултат от объркване и потиснат гняв.

Аз също бях доста объркана. Въображението ми веднага предостави страховит образ на въпросния вожд, който имаше нужда от моите чудотворни умения, за да се присъедини към каузата.

— Сигурен ли сте, че той иска да говори с мен? — Все пак репутацията ми едва ли беше стигнала чак дотам.

Чарлс наклони хладно глава към мен.