Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Мама излезе. Тя каза, ако господинът се прибере, да му предам това писмо.
— О, не, малки приятелю, предай й лично да ми го донесе! — отговори Марат.
След тази случка Марат и Балзамо се качиха нагоре.
— Уф! — въздъхна Марат, като посочи на Балзамо един стол, а самият той се строполи върху едно трикрако столче. — Разбирам, че учителят има тайни.
— Това се дължи само и единствено на факта, че преди останалите хора аз съм достигнал до тайните на природата и на Бога — заяви Балзамо.
— Охо! — възкликна Марат. — Но науката вече доказа, че човекът е всемогъщ! Така че човекът трябва да се гордее, че е човек.
— Да, но аз съм само един безпомощен лекар, който лекува душата — усмихна се Балзамо.
— А! Ето точно тук мненията ни се разминават, господине. Вие смятате, че сте открили нещото и сега търсите само името му. А аз твърдя, че вие търсите и едното, и другото.
— Ще се върнем на този въпрос малко по-късно. Значи вие твърдите, че лудостта е моментно отделяне на духа?
— Да, със сигурност е така.
— И е неволно, нали?
— Да… Наблюдавах веднъж един луд в Бисетър, който захапваше решетките и крещеше: „Готвачо, фазаните ти са крехки, но не са удобно сервирани!“
— Но в края на краищата съгласете се, че лудостта преминава през духа като облак, а после човешкият дух остава непокътнат както преди.
— Почти никога не става така.
— Но вие все пак видяхте, че нашият болен бе съвършено нормален след налудничавия според вас сън, нали?
— Така ми се стори… Честно казано, не разбрах всичко от онова, което видях… Това е изключителен случай. Евреите биха го нарекли чудо…
— Не, господине, само отделяне на душата — каза важно Балзамо, — изолиране на духа и материята — материята е нещо неподвижно. Тя е била и ще се превърне в прах, а духът е вечната божествена искра, затворена за миг в човешкото тяло… но тази искра е дъщеря на небето и след гибелта на тялото ще се завърне там.
Марат все въртеше и въртеше върху масата мъртвешката глава. Той не знаеше какво да отговори.
— И все пак — заключи той — има нещо свръхестествено.
— Напротив, всичко е напълно естествено, господине.
— Непознато за нас, учителю, но не и за вас. Конят е бил непознат за жителите на Перу, но испанците са знаели всичко за него, тъй като са го били укротили и опитомили.
— Твърде горделиво от моя страна би било да кажа „аз знам“. Затова като скромен човек заявявам „аз мисля“.
— Е, добре, какво мислите?
— Мисля, че първият, най-важният, най-могъщият в света е законът на развитието. Мисля, че Бог е творил само в името на благополучието и морала. Но понеже не е възможно да се изчисли колко ще продължи животът на земята, напредъкът идва бавно. Та нашата планета, така поне пише в Светото писание, е била вече на цели шестдесет века, когато се появи книгопечатането — като огромен фар, който отрази миналото и хвърли светлина върху бъдещето. С книгопечатането вече няма нито мрак, нито забрава. Книгите са паметта на човечеството. Е, добре, Гутенберг е открил печатането, а аз си възвърнах вярата.
— Аха! — каза иронично Марат. — Може би ще успеете да четете в сърцата?
— О, то не е необходимо, господине. Просто отделям душата от тялото. А душата е чисто и неопетнено дете на Бога. Тя ще ми издаде всички безсрамия на тялото — тази смъртна обвивка, която й е съдено да движи!
— Значи ще разкриете и други тайни?
— А защо не?
— А ще кажете ли кой е откраднал часовника ми?
— Вие свеждате науката до много ниско ниво, господине! Но какво ли значение има това? Могъществото на Бога се доказва и от песъчинката, и от планината, и от мушичката, и от слона. Да, господине, ще ви кажа кой ви е откраднал часовника.
В това време на вратата се почука плахо. Беше жената, която се занимаваше с домакинството на Марат, неговата портиерка. Тя се беше завърнала и носеше писмото, както беше заръчал Марат.
107.
Портиерката на Марат
Вратата се отвори и влезе госпожа Гривет.
Умът на тази жена превъзхождаше тялото й. Ето защо той беше оказал по-голяма съпротива на лошите условия на живот и като последица се беше запазил непокътнат. Беше постоянно нащрек — бдеше като нощна лампичка и осветяваше тялото и понякога в затъпелите й и помръкнали очи проблясваше лъч интелигентност, красота, младост, любов и най-изтънчените неща, с които е надарена човешката душа.
Балзамо хвърли продължителен поглед върху тази жена или по-скоро върху нейния странен вид, който го беше впечатлил още при първата им среща. Портиерката носеше писмото и като се обърна към Марат, изрече със сладникав, треперлив глас на старица — бедността превръща и тридесетгодишните жени в старици — следните думи: