Л. Давид
Ето какво съдържаше писмото. Марат изтърва листа хартия.
— Е, добре — каза Балзамо, — виждате, нали, че госпожа Гривет притежава душа и че душата й е будна, докато тя спи.
Марат замълча. Цялата му материалистическа философия се бунтуваше в сърцето му, но той не можа да му отговори.
— А сега — заяви Балзамо — ще пристъпим към въпроса, от който вие се интересувате най-много — какво е станало с часовника ви?
— Госпожо Гривет — попита Балзамо спящата, — кой е взел часовника на господин Марат?
— Госпожа Гривет не е откраднала часовника! Защо господин Марат мисли, че е тя?
— Щом не е тя, кой е? Отговорете ни.
— О, нямам представа.
— Виждате — обърна се Марат към Балзамо, — че е невъзможно да проникнем в съзнанието.
— Скоро ще отпадне и това ваше съмнение! — възрази Балзамо. — Ще ви убедя в това.
После отново се зае с портиерката.
— Чухте, нали? — повтори Балзамо. — Казах, че настоявам!
При звука на настойчивия му глас нещастницата започна да кърши ръце като обезумяла, през цялото й тяло премина подобна на епилептична тръпка.
— Не, не! — извика тя. — По-добре да умра!
— Е, добре! — извика Балзамо с такъв гняв, че огън излезе от очите му. — Ако трябва ще умреш, но ще проговориш! Говори, заповядвам ти — кой взе часовника?
Нервното напрежение и възбудата на клетата жена достигнаха върха си. Цялата й воля и устойчивост се съпротивляваха срещу волята на Балзамо. Чуха се нечленоразделни викове, а устните й се обагриха от червеникава пяна.
— Ще получи епилептичен припадък! — уплаши се Марат.
— Не се страхувайте. Обладал я е демонът на лъжата и не иска да я напусне.
След това Балзамо отново се обърна към жената, протегна ръце и насочи към нея цялата си сила.
— Говорете — проговори той. — Кой взе часовника?
— Госпожа Гривет — отговори спящата едва разбираемо.
— И какво направи с него госпожа Гривет?
— Занесе го на улица „Сен Жак“.
— У кого?
— У един млад обущар.
— Как се казва този младеж?
— Симон.
— И кой е той?
Същото мълчание. Тогава Балзамо отново протегна ръка към нещастницата, която, смазана от ужасната му сила, прошепна:
— Любовникът й.
Марат нададе вик на учудване.
— Тихо! — каза Балзамо. — Оставете я да говори. Нека съвестта й се обади.
После той продължи да засипва треперещата и обляна в пот жена с въпроси.
— А кой посъветва госпожа Гривет да извърши тази кражба?
— Никой. Тя случайно повдигна свещника, видя часовника и демонът я изкуши.
— Значи го е дала на някого?
Спящата направи усилие над себе си.
— На Симон.
Клетата жена покри лице с ръце и се обля в сълзи. Балзамо хвърли бегъл поглед върху Марат, който наблюдаваше сцената със зяпнала уста, широко разтворени очи и разпилени в безпорядък коси.
— Е, добре, господине — каза той. — Вие най-сетне видяхте борбата между душата и тялото. Бяхте свидетел на атака срещу съзнанието като срещу непревземаема крепост. Виждате, че Бог се е погрижил за всичко на този свят и че всичко е на мястото си. Не отричайте, че съществуват душа, съзнание! Не отричайте непознатото, млади човече! Най-вече не отричайте вярата, която е най-висшата власт! Вие сте амбициозен, господин Марат — учете се, говорете малко, размишлявайте много, не съдете повърхностно тези, които ви превъзхождат! Сбогом. Ще бъда твърде щастлив, ако вие победите демона на недоверчивостта у себе си, както аз победих демона на лъжата у тази жена.
Като изрече тези думи, които накараха младежа да се изчерви от срам, Балзамо излезе.
108.
Произведенията на Русо
Докато Марат прекарваше толкова пълноценни часове и разсъждаваше върху съзнанието и раздвоението, на улица „Платриер“ един друг философ възстановяваше дума по дума събитията, на които бе станал свидетел предишната вечер, и не преставаше да се пита виновен ли е или не.
„Вече съвсем не се учудвам, ако някои тъмни сили са се възползвали от моите разсъждения и са се загубили по пътищата, които покривах с цветята на моето красноречие. Значи аз съм човекът, който е разбунтувал обществото…“ Твърде развълнуван, той се надигна от мястото си и обиколи три пъти стаичката. „Значи аз — продължаваше Русо — съм злословил срещу хората на властта, които потискат и държат в подчинение писателите. След като съм такъв безумец, тези хора имат пълно основание да се държат така с мене. Та не съм ли наистина опасен за държавата? Аз използвах като извинение, че моите творби ще просветят масите, а ето че, Бога ми, съм запалил факла, която направо ще подпали света! О, колко съм виновен!“
