Нож от блянове

— Изобщо не мислиш за скапана капитулация, нали, Дете? — рече Дезине, докато Егвийн навличаше роклята си. Езикът й никак не отиваше на елегантната й външност — беше облечена в извезана със злато синя коприна и носеше сапфири на ушите и в косата й.

— Може ли Амирлинският трон да капитулира? — попита Егвийн и изви ръце зад гърба си да се заеме с копчетата.

Дезине отново изсумтя, но не презрително, както се стори на Егвийн.

— Храбър курс си избрала, Чедо. Макар да се обзалагам, че Силвиана все пак много скоро ще те вкара в правия път. — Но излезе, без да я сгълчи, че се нарича „Амирлинския трон“.

Егвийн за пореден път навести кабинета на Наставницата на новачките преди закуска — нито ден не беше го пропускала досега, — а след упоритото усилие наведнъж да се развали цялата работа на Дезине сълзите й секнаха още щом камшикът на Силвиана спря да бие. Прие с радост парещата болка, стопли се с нея, все едно че стопляше дланите си пред огнище в студена зимна утрин. В този миг всъщност между парещия й задник и топло огнище като че ли имаше доста голяма прилика. А когато се погледна в огледалото, видя невъзмутимо лице. Зачервено, но спокойно.

— Как е било възможно Шемерин да бъде понижена до Посветена? — попита тя, докато изтриваше сълзите си с носната си кърпа. — Разпитах и се оказа, че няма такава клауза в закона на Кулата.

— Колко пъти те пращаха при мен заради тези „разпитвания“? — попита Силвиана, докато закачаше раздвоения камшик в тесния до-лап. — Отдавна трябваше да се откажеш.

— Любопитна съм. Как, след като няма клауза?

— Няма клауза, Чедо — заговори кротко Силвиана, все едно че наистина обяснява на Чедо. — Но и забрана няма. Вратичка… Е, няма да навлизаме в това. Най-много да си докараш още един бой така. — Поклати глава и седна зад писалищната маса. — Проблемът е, че самата Шемерин го прие. Други Сестри й казаха да пренебрегне присъдата, но щом разбра, че молбите няма да разубедят Амирлин, сама се премести в сектора на Посветените.

Стомахът на Егвийн изръмжа, зажаднял за закуската, но тя все още не беше приключила. Всъщност водеше разговор със Силвиана. Разговор, колкото и необичайна да беше темата.

— Но все пак, защо е побягнала? Не се съмнявам, че приятелките й не са спирали да я вразумяват.

— Някои я разубеждаваха — отвърна сухо Силвиана. — Други… — Замърда длани във въздуха като блюда на везни, едната нагоре, другата — надолу. — Други я принуждаваха да се вразуми. Пращаха я при мен почти толкова често, колкото и теб. Гледах на посещенията й като на самонаказания, но на нея й липсваше твоята… — Изведнъж млъкна и изгледа Егвийн зад премрежените си пръсти. — Виж ти. Успя да ме накараш да се разбъбря с теб. Не че е забранено, но едва ли е подходящо при тези обстоятелства. Върви да закусваш — добави тя, вдигна перото и отвори сребърната капачка на мастилницата. — Ще те отбележа пак за обяд: знам си, че нямаш намерение да правиш реверанс. — В гласа й се прокрадна лека нотка на примирение.