Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Младият мъж отново се облегна назад, усмихнат на иронията в собствените си думи — боя се, значи съм жив.
— Стига да имат възможност, повечето хора биха избрали съществувание спокойно и изпълнено с удоволствия. Мнозина биха се обградили със слуги и наложници. И точно там грешат, защото тук, където опасността вечно дебне зад ъгъла, аз съм десетократно по-жив, отколкото те някога ще бъдат. А и предизвикателството, което представлява животът с Пони (предизвикателство, на което се надявам да се радвам още дълги години), прави дните ми неизмеримо по-пълноценни. Разликата, струва ми се, е като тази между обикновената плътска сласт и сливането на двама души, които се обичат, разликата между задоволяването на някаква физическа потребност и истинската страст. Да, може би още утре ще срещна смъртта си, ала тук, на ръба на катастрофата, тук, където се чувствам едно с истинската си същност, именно тук изживявам много повече, отколкото където и да било преди. Затова не съжалявам, че съдбата ме поведе по този път, чичо Мейдър, не съжалявам и останалите, Брадуордън и Авелин, Полсън и Катерицата и най-вече Пони, които също поеха по него. Съжалявам единствено, че Джуравиел не успя да продължи с нас, че дългът се намеси и го принуди да се върне.
Младият мъж подпря глава върху шепата си и замълча, загледан в бледия образ в ъгълчето на огледалото. Всичко, което бе казал досега, беше вярно. Наистина, смъртта и страданията на хората го изпълваха с дълбока скръб, ала не можеше да отрече, че едновременно с това усеща и някаква възбуда, примесена с чувството, че прави нещо значимо и благородно.
Вгледа се още по-настойчиво в лика на своя предшественик, търсейки одобрителна усмивка или пък недоволна гримаса, която да му каже, че чувствата му не са нищо друго, освен самозаблуда, опит да се пребори с отчаянието. Вместо това видя как от дълбините на огледалото изплува черна сянка. За миг си помисли, че това е знак за несъгласието на легендарния пазител с думите му, после разбра, че непрогледният облак не отразява нито чувствата на Мейдър, нито неговите собствени. Не, мракът, стелещ се по гладката стъклена повърхност, бе много по-страшен.
Елбраян рязко се изправи.
— Чичо Мейдър? — попита той, останал без дъх, и усети как по тялото му плъзва вледеняващ студ.
Студ, мрак, неумолима смърт.
Безброй мисли се подгониха в съзнанието му, мъчейки се да открият смисъл в необичайната случка. Само едно създание владееше подобен мрак, даде си сметка Елбраян, досещайки се внезапно какво бе станало. Дали духът на Мейдър бе улеснил предупреждението от отвъдното, или това бе просто връзка, възникнала с помощта на Оракула, той нито знаеше, нито се интересуваше. Единственото, което имаше значение в този миг, бе, че демонът-дактил бе обърнал магическия си взор към тях и ги търсеше.
Обзет от вледеняващ ужас, младият мъж осъзна, че обръщайки се към Оракула, сам бе насочил звяра по следите на малкия си отряд. Рязко скочи, при което удари главата си в сплетените корени и пръстта, образуващи тавана на малката пещера, и се втурна към огледалото. Захлупи го, прекъсвайки всяка връзка с отвъдното, после свали одеялото, с което бе запречил входа, и плътно го обви с него. След това изпълзя навън и се завтече към лагера, викайки Авелин.
От гъстата магмена река демонът-дактил извади последното си творение — нажежено, заострено копие — и го вдигна високо във въздуха.
— Безумци! — избухна той в смях, съзерцавайки великолепното оръжие, с чиято помощ щеше да открие и унищожи жалките хора, тръгнали на поход срещу Айда.
В острието заключи онова, което бе видял, затвори издайническите следи на човешка магия и вля собственото си могъщество, силата на преизподнята — изпепеляваща и смъртоносна.
После повика елитната си стража, великаните, на които бе дал великолепните магмени доспехи.
Щом те се събраха, Бестесбулзибар протегна копието на техния предводител, Тогул Дек.
Чудовището се поколеба, усетило горещината, която се излъчваше от страховитото оръжие, и демонът замахна, ръмжейки заплашително. Боейки се от господаря си много повече, отколкото от оръжието, великанът го взе без да задава никакви въпроси, макар неволно да потръпна, когато пръстите му докоснаха дяволския предмет.
За негова изненада той се оказа хладен.
— Вземи десетина от бойците си — нареди дактилът — и открий човеците, които идват насам. Копието ще ти покаже пътя.
— Живи ли ги иска всемогъщият Бестесбулзибар? — излая Тогул Дек.
Демонът изсумтя пренебрежително — не си струваше да хаби времето и енергията си за шепа жалки хора: