Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Донеси ми главите им. Другото може да изядете.
Великанът удари крак в земята, събра десетина войни и изскочи от тронната зала.
Бестесбулзибар разпусна останалите стражи и се върна при една от магмените реки. Потопи ръката си вътре, докато не почувства мощното туптене на магията, която само той командваше, и отново се замисли за деня, когато цяла Корона щеше да бъде негова.
— Как може да съм такъв глупак! — вайкаше се Авелин, отпуснал глава в ръцете си.
— Какво искаш да кажеш? — попита Пони направо.
Време за съмнения и търсене на вина нямаше — всяко предизвикателство трябваше да бъде посрещано без празни съжаления за решения, взети в миналото.
— Трябваше да се сетя, че демонът ще ни потърси — отвърна Авелин, — трябваше да предвидя, че ще насочи магическия си взор към нас.
— Все още не сме сигурни, че наистина го е сторил — намеси се Елбраян. — Кой знае, може сянката, която видях в Оракула, да е била просто предупреждение. Откакто тръгнахме, почти не сме срещали врагове, само един-единствен отряд, който може и да не е част от армията на дактила. Защо му е на Бестесбулзибар…
— Не изричай това име толкова близо до владенията на чудовището! — прекъсна го монахът. — Дори не си го помисляй, ако си способен на подобен самоконтрол!
Елбраян кимна извинително.
— Все още не знаем дали е прекалено късно — довърши той по-тихо.
— Но сега вече сме защитени, нали? — попита Брадуордън и Авелин кимна.
С помощта на слънчевия камък, който бе взел от Куинтал, той бе създал щит, който да спира магическия взор на всеки, опитал се да ги открие. Вълшебството не беше трудно и за могъщия монах щеше да бъде съвсем лесно да го поддържа много дълго време, без това да го изтощи и да му попречи да използва останалите камъни.
Вълшебство, до което отдавна трябваше да е прибягнал, ясно осъзна Авелин, още откакто напуснаха земите край Дъндалис.
— Глупак! — изфуча Полсън и като го изгледа разлютено, тръгна нанякъде.
Елбраян побърза да го настигне и като го хвана за лакътя, поведе го към няколко вечнозелени храсти извън лагера, където можеха да поговорят насаме.
— Ти също не спомена, че ни трябва такъв щит — рече пазителят направо.
— Да, ама аз не съм магьосник — отвърна траперът. — Дори не знаех, че имало такова нещо.
— Тогава се радвай, че имаме човек като Авелин, който може да ни скрие от очите на демона.
— Освен ако проклетото изчадие вече не ни е видяло — изтъкна Полсън и нервно се огледа.
— Нямам намерение да търпя взаимни обвинения и караници между нас! — недвусмислено заяви Елбраян.
Ловецът дълго се взира в него, ала най-сетне отстъпи пред неумолимия му поглед. Вместо както обикновено да заеме отбранителна позиция, той се опита да види нещата през очите на Елбраян. Най-сетне кимна:
— Радвам се, че Авелин е с нас — искрено рече той.
— Все някак ще се доберем дотам — увери го Елбраян и се накани да си тръгне.
— Хей, пазителю — извика Полсън след него и когато младият мъж се обърна, видя, че по устните на ловеца играе широка усмивка.
— Ще се доберем дотам, казваш? А сигурен ли си, че туй е нещо хубаво?
— Сигурен съм, че не е — отвърна Елбраян също така широко усмихнат.
Покатерени на една висока скала, Елбраян и останалите скришом наблюдаваха поредния керван от Барбакан. Имаше най-вече гоблини, които се тътреха напред с превити рамене и нещастни физиономии, особено онези, които бяха впрегнати в паурийските оръдия — катапулти, балисти и огромни устройства, които можеха да пробият дупка и в най-яката крепостна стена.
Черните редици бяха сякаш безкрайни, толкова дълги, че не можеха да бъдат обхванати с поглед и се губеха далеч на изток.
— Алпинадор също е обсаден — рече Елбраян.
— Демонът ще използва летните месеци, за да стигне до брега, където несъмнено го очакват още паурийски подкрепления — обади се и Авелин. — Освен разбира се — добави той, замисляйки се над собствените си думи, — ако войските му вече не са се добрали до брега. Ам’че да!
— Значи нямаме никакво време за губене — намеси се Брадуордън.
Застанал на около метър-два зад тях, тъй като очевидно не можеше да се изкатери по скалата, кентавърът бе прекарал последния половин час, чакайки ги да слязат, а нетърпението му само нарастваше, докато слушаше как Полсън безспирно брои очевидно многобройните великани в кервана, а останалите описват екзотичните бойни оръдия.
— Трябва да изчакаме Пони — напомни им Елбраян.
— Значи няма какво повече да чакате — долетя глас откъм пътеката, последван миг по-късно и от самата Пони. — Открих няколко прохода, през които можем да минем — обясни тя. — Тази пътека се разделя на около четвърт миля оттук — лявото разклонение поема надолу, ала дясното тръгва нагоре и навлиза в планините, които не се оказаха чак толкова непреодолими.