Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Дактилът изръмжа ядовито, но се замисли над думите й. Наистина, и сам усещаше силата на елфическата повелителка и нейните поданици.
— Не след дълго! — закани се той, разкривил лице в грозна гримаса.
Лейди Даселронд вдигна зеления камък, сърцето на Андур’Блау Иннинес, и сиянието му, многократно по-ярко отпреди, огря всичко наоколо.
Страховитият рев на чудовището, рев на болка и ярост, я накара да се олюлее.
— Е, значи спаси жалкия елф и човеците, които той водеше със себе си — изсмя се то в лицето й. — Нима това ще им помогне, когато светът бъде мой?
При тези думи демонът размаха огромните си черни крила и се издигна във въздуха, съпроводен от рояк миниатюрни елфически стрелички.
Каквато и радост да бяха изпитали Туел’алфарите при бягството на дактила, тя бързо се стопи. Принудена от обстоятелствата, лейди Даселронд бе допуснала скверното създание в най-святото, най-скъпото на сърцата им място и макар Бестесбулзибар да беше прав и все още да не бе в състояние да се изправи срещу тях в царството им, малката им победа изобщо не бе отслабила могъществото му.
Джуравиел се приближи до лейди Даселронд, която продължаваше да се взира в късчето земя, където бе стоял демонът, сега почерняло и безжизнено.
— Рана, която никога няма да зарасне — печално рече тя.
Джуравиел коленичи, за да може по-добре да огледа мястото, и усети как му се повдига от лъхналия го дъх на разложение.
— Гнойна рана, която бавно ще се разпростира наоколо — рече лейди Даселронд. — Трябва зорко да бдим около нея, защото ако дори за миг оставим магията и песните ни да отслабнат, покварата на Бестесбулзибар ще плъзне из долината.
Джуравиел въздъхна и вдигна безнадежден поглед към своята повелителка, а красивото му лице бе помрачено от сянката на угризението.
— Демонът става все по-силен — в гласа на лейди Даселронд нямаше и следа от обвинение.
— Провалих се — мрачно рече Джуравиел и господарката му го погледна невярващо. — Той знае — за Елбраян, за Авелин, за целия план.
— Тогава горко на Елбраян — отвърна лейди Даселронд. — Или по-скоро — уповавай се в Нощната птица и в брат Авелин, чието сърце е чисто. Те поеха на север, за да се бият с Бестесбулзибар и ще го направят.
Джуравиел отново сведе поглед към черния белег, с който демонът бе дамгосал скъпата му долина. Да, Бестесбулзибар наистина трябва да бе станал изключително могъщ, щом бе в състояние да оскверни по този начин дори свещената земя на Андур’Блау Иннинес. Лейди Даселронд му казваше да има вяра и той щеше да се опита, ала въпреки това не можа да скрие страха, изписал се по лицето му, когато обърна очи на север.
— А сега да се залавяме за работа — продължи лейди Даселронд, повишавайки глас, така че да я чуят и останалите елфи. — Имаме неочаквани гости, за които трябва да се погрижим — първо да им помогнем да се съвземат, а след това да ги заведем на сигурно място при техните събратя… разбира се, ако някъде в света все още има такова място.
И като сведе поглед към грозната рана, почернила вълшебната земя на нейните владения, елфическата повелителка меко добави:
— Чака ни много работа.
Глава 49
Преследвани
— Местността става все по-дива, чичо Мейдър, все повече заприличва на враговете, срещу които сме тръгнали. Дърветата тук са по-стари и по-мрачни, с плодове никога небрани от грижовна човешка ръка. Зверовете не се боят от нас, нито пък се плашат от оръжията и хитростта ни.
Младият мъж се облегна на корена, който пресичаше по диагонал импровизираната „стаичка“ на Оракула, и се замисли над собствените си думи. Така си беше, вече се намираха далеч на север от всички познати човешки поселища и светът внезапно бе станал някак по-голям и по-враждебен. Планините на скверен Барбакан се издигаха на по-малко от ден път оттам — огромни и заплашителни, те всяваха страх в сърцето на пътниците и ги караха да се усещат малки и незначителни.
— И това ме изпълва със смесени чувства — продължи Елбраян след малко. — Страхувам се за нашата сигурност — ще мога ли да защитя приятелите си, не само от врага, но и от тези опасни земи и жестоките истини на оцеляването? И все пак, тук съм по-свободен, откъдето и да било; тук повече отвсякога се превръщам в мъжа, който елфите ме обучиха да бъда. Тук няма място за грешки, няма втора възможност и точно това ме държи нащрек, не ми дава да се отпусна нито за миг. Тук изпитвам страх, значи съм жив.