В капана на времето [bg]

Станах и тръгнах бавно покрай сламениците на пода, спирах до всеки, прошепвах нещо, докосвах го, оправях одеялото му, галех оплетената коса, разтривах възлите, които се образуваха по осакатените крайници. Тук глътка вода, там смяна на превръзката, разчитане на смутено изражение, което означаваше, че трябва да донеса бутилката за урина. Подавах я съвсем делово, за да се отпусне раненият, и керамичната бутилка бавно се затопляше и натежаваше в ръката ми.

Излязох навън, за да изпразня една такава, и спрях за миг в хладната, дъждовна нощ. Исках меката влага да отмие допира до груба космата кожа и миризмата на потни мъже.

— Не спиш, сасенак. — Тихият глас дойде откъм пътя. Там се намираха другите къщи, превърнати в болници; офицерите бяха в другата посока, в имението на селото.

— Май и ти не спиш много — отвърнах сухо. Колко смяташе да издържи без сън?

— Снощи спах на полето, с мъжете.

— Така ли? Сигурно добре си отпочинал. — Той се засмя. Шест часа сън на мокрото поле, следвани от битка, в която беше настъпен от кон, ранен от сабя и още Бог знае какво. После беше събирал хората си, беше се грижил за ранените, беше плакал за мъртвите и беше служил на своя принц. И през цялото това време не го бях видяла да яде, да пие или да почива.

Не исках да му се сопвам. Дори не си струваше да споменавам, че трябва да е сред пациентите на пода. Той също имаше задължения — да бъде тук.

— Има и други жени, сасенак — каза той нежно. — Да кажа ли на Арчи Камерън да изпрати някоя?

Това беше изкушение, но го прогоних бързо от страх, че ако призная умората си, няма да мога да помръдна отново.

Протегнах се с опрени на кръста ръце.

— Не. Ще се справя до зазоряване. Тогава някой може да ме смени. — Някак усещах, че трябва да им помогна да издържат нощта; на сутринта щяха да са в безопасност.

Той не възрази, само сложи ръка на рамото ми и ме придърпа да се облегна на него. Споделяхме остатъците от силата си, без да продумаме.

— Ще остана с теб тогава — каза, щом се отдръпна. — И аз няма да заспя преди изгрев.

— А другите от Лалиброх?

Той извърна глава към полето до селото, където беше лагерът на армията.

— Мърто е там.

— Добре тогава, значи няма за какво да се тревожиш — казах аз и видях усмивката му на светлината от прозореца. Пред къщата имаше пейка, където стопанката сядаше в слънчеви дни да чисти риба или да кърпи дрехи. Дръпнах го да седне до мен и той се облегна на стената с въздишка. Явното му изтощение ми напомни за Фъргъс и обърканото му изражение след битката.

Посегнах да го погаля тила и той обърна глава към мен, за да облегне чело на моето.

— Как беше, Джейми? — попитах тихо, галех мускулите по врата и раменете му. — Какво беше? Разкажи ми.