Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

— Там местността беше също като тази, само че ние не се движехме така строго по правилата, както сега, защото още си нямахме понятие какво е това неприкосновен запас. Щом получехме някоя консерва, веднага я излапвахме през време на първата нощувка и вместо консерва слагахме тухла в раницата. В едно село направиха проверка и изхвърлиха всички тухли от раниците ни. Те се оказаха толкова много, че един тамошен човек си построи къща от тях.

Малко по-късно Швейк с твърда стъпка вървеше край коня на поручик Лукаш и му разправяше нещо за военнополевата поща.

— Речта беше хубава и на всеки от нас ще му бъде много мило, като получи на фронта писмо от къщи. Но аз, когато служех преди години в Будейовице, през цялото време получих само едно писмо, пазя го и сега за спомен.

От мръсния си кожен портфейл Швейк извади омазнено писмо и започна да го чете, като се мъчеше да държи крак с коня на поручик Лукаш, който беше тръгнал в лек тръс.

— „Ах, мръснико, ах ти, убиецо, ах ти, мизернико! Подофицерът Криж си идва в Прага на отпуска и аз танцувах с него в пивницата «У Коцанови» и той ми каза, че ти танцуваш в Будейовице в пивницата «При зелената жаба» с някаква шантава фльорца и че си ме вече съвсем зарязал. Да си знаеш, пиша ти в нужника на дъската до дупката, между нас всичко е свършено. Твоята бивша Божена. И да не забравя, подофицерът си разбира от работата и душичката ще ти изкара от тормоз, аз го помолих. А да не забравя и това: като си дойдеш в отпуска, няма да ме намериш вече между живите.“

— То се знае — продължи Швейк, подтичвайки в лек тръс, — като си отидох в отпуска, тя си беше между живите, и то още как. Намерих я пак в пивницата „У Коцанови“, обличаха я двама войници от друг полк. Единият от тях проявяваше такава живост, че съвсем публично ѝ бъркаше под елечето, като че ли искаше, господин поручик, да извади оттам прашеца на нейната девственост, както се изразява Венцеслава Лужицка646 или както горе-долу казала веднъж разплакана на всеуслишание една млада девойка на шестнайсетина години на урок по танци на един гимназист, когато я ощипал по рамото: „Вие изтрихте прашеца на моята девственост.“ То се знае, всички ѝ се изсмели, а майка ѝ, която я пазела, я извела в коридора и там я напляскала, глупачката. Аз, господин поручик, стигнах до убеждението, че все пак селските моми са по-искрени от префърцунените градски госпожички, дето вземат уроци по танци. Преди години, когато бяхме на лагер в Мнишек, аз ходех да танцувам в Стари Книн и се бях усукал около една, Карла Веклова я казваха, ама тя не ме харесваше много-много. Една неделя вечерта аз я изпращах към езерото и като седнахме там на яза на залез слънце, попитах я дали и тя ме обича. Въздухът, господин поручик, беше такъв един прохладен, всички птици пееха, а тя ми отговори с ужасен смях: „Обичам те аз като люта чушка в гъза, та ти си идиот бе.“ А аз наистина бях идиот, господин поручик, водех я из нивите, из високите жита, жива душа не мож видя никъде, и нито веднъж не седнах с нея, само ѝ соча каква реколта ще стане и нали съм си идиот, разправям ѝ на селската мома кое е жито, кое е ръж и кое е овес.