Републиката на крадците [bg]

— Богове, Сабета. Не съм от порцелан! Виж, не сме… не бяхме лоши приятели, бяхме просто отсъстващи и раздалечени от дълго време. И ако има по-трудни обстоятелства за сближаване, ще си изям обувките. Студени. С горчица.

— Само колко си мил — каза тя. — Липсваше ми. В личен и професионален план.

— Ти ми липсваше — каза Джийн. — С всичките си остри ръбове. Животът винаги беше по-добър, когато беше наоколо. Всички около теб прихващат от светлината ти. И сега го правиш, дори и на другия край на града, работейки срещу нас. Не съм го виждал такъв… е, от доста дълго време. Поболял се е от притеснение, но е съвсем бодър.

— Разговорът ни отново се насочва към общия ни приятел.

— Да. Имам предвид… Виж, нека кажа поне това, моля те. — Джийн пое дълбоко въздух и продължи, преди тя да успее да го прекъсне. — С него имах неприятни недоразумения в Тал Верар. Гледахме едно и също нещо, но направихме погрешни предположения, които ни отведоха в противоположни посоки. Извадихме късмет, но погрешните предположения… те са възможност, за която трябва да се внимава, нали разбираш?

— Джийн… — Тя говореше колебливо, но всяка дума беше ясна и отчетлива. — Трябва да вярваш… Изглеждам ли ти спокойна? Изглеждам ли ти цяла? Трябва да повярваш, че има причини, важни причини за поведението ми и те ме мъчат също колкото и него.

— Спри! — омиротворяващо вдигна ръце Джийн. — Сабета, колкото и да мисля, че постъпваме гадно и неразумно, ти имаш право на собствена преценка. Не харесвам преценката ти, но ще уважавам правото ти до гроб. Казах каквото имах да казвам.

— Благодаря ти — каза Сабета, а усмивката ѝ го сгря като огън. — Изглежда, че с теб сме станали по-дипломатични, откакто се разделихме.

— Превърнахме във втори занаят това да откриваме извинения да не се убием. Има благотворен ефект върху обноските ни. — Джийн отново намери опората в краката си и подаде ръка. — Сестро копеле, бих желал да те задържа по-дълго и така да улесня задачата си, но предполагам, че ни наблюдават. Не мога да си позволя да изпитам търпението на работодателите ти.

— Братко копеле! — Тя пое ръката му и я стисна. — Иска ми се да не се налагаше да се съглася. Благодаря ти, че поговори с мен.

— Надявам се, че пак ще имаме възможност.

— Стъпка по стъпка — тихо каза тя. — Докато не открием какво има в края на всичко това. Но „надявам се“ е хубав израз. Надявам се, че си прав. За всичко.

— Има ли някакво съобщение, което искаш да предам от твое име?

— Не — отвърна тя. — Каквото имам, ще го кажа сама, когато аз преценя.

Прегърнаха се и Джийн я вдигна от земята. Тя се засмя, а той превърна действието в пълно завъртане, което приключи с елегантното ѝ поставяне върху масата. Той се поклони.

— Връщам мадам на обичайно заемания от нея пиедестал.