Републиката на крадците [bg]

Другият Локи… Мъжът, закотвен здраво в същите тези закони, техен абсолютен затворник. Той вършеше нещата така, защото това винаги са били каморските обичаи или така винаги са стояли нещата за всеки гариста или свещеник, за Точния човек, за Джентълмена копеле. Причините бяха безкрайни, а той се вкопчваше яростно и безразсъдно в тях, повличайки всички около себе си.

Дори очите му изглеждаха различни, когато беше онзи, вторият мъж. И в това се състоеше проблемът.

Ако имаше двама, защо да нямаше и трети? Модели зад моделите, тайни зад тайните, нови свирки, по които да играе, които водеха чак до Вързомаговете в Картейн. Друг Локи, непознат дори и за самия себе си. Какво щеше да стане с двамата Локи, които познаваше, ако странникът под тях беше истински? Ако се събудеше?

— Кой от вас е написал това? — нежно подуши тя плика, но уханието му не ѝ каза нищо.

Изведнъж всичко в стаята ѝ се стори не на място. Не искаше да е тук, в тази тиха цитадела, това подредено гнездо на временната ѝ власт. Делата между нея и Локи бяха дела между крадци, нуждаеше се от крадец, свободен, за да ги свърши. Най-подходящият покрив за един крадец беше нощното небе.

Пъхна в джоба на палтото си малък алхимичен глобус и свали обувките си, олющвайки засъхнала кал на пода. Останала боса, тя се подпря на един от високи прозорци на стаята и го открехна.

Сабета сама беше настроила механизма за заключване и беше репетирала измъкването си многократно. В паметта ѝ имаше отчетливи маршрути нагоре и надолу по покрива на „Знакът на Черен ирис“. Камъните под краката ѝ бяха хладни, но не непоносимо студени.

Тръгна нагоре, докато нощният бриз развяваше косата ѝ, а лунната светлина разкриваше пред нея всички възможни пътеки. Свят на улици, алеи, коне и лампи се беше прострял пред нея и тя се усмихна. Беше отново на петнайсет, на десет, висяща на старите камъни, разделена от падането само от уменията си.

Беше на покрива, тиха като сянка на врабче, със сърце, туптящо не от напрежение, а от тръпката от собствената ѝ умела вещина и вълнуващата тайнственост на плика.

Часовоят на покрива, свит в сянката на високия комин, без малко да експлодира, както си стоеше, когато ръката на Сабета леко го потупа по рамото.

— Направи си почивка — прошепна тя, като се помъчи от гласа ѝ да не си проличи, че се усмихва. — Изпий едно кафе и ме изчакай долу, аз ще дойда да те взема.

— А, както кажете, мадам Галанте! — Трябваше да му го признае, че беше приемливо тих по пътя си надолу. Не можеше изобщо да се сравнява с истински каморски разбойник, но поне се стараеше.

Сабета зае мястото му, извади алхимичната светлина от джоба си и отново взе да прехвърля плика в ръцете си.

„Направи го!“ — каза тя, осъзнавайки, че прави представление за пред публика от един човек. „Направи го!“