Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Роланд, какво…? — Алан беше объркан, но все пак се подчини и върху лицето на Роланд се посипаха камъчета.
— Катери се, дявол те взел! — изкрещя отново. — Може би още не е късно да я спасим!
Но знаеше истината. Демонската луна беше изгряла, беше видял лъчите й да осветяват лицето на Кътбърт — и знаеше. Безумният писък на изтъняването, този гнил струпей, прояждащ плътта на реалността, се сля с безумното кискане на вещицата — и разбра какво ще се случи. „Смъртта ти ще съживи посевите ми… Чарю трий!“
О, Сюзан…
23
Сюзан не осъзнаваше какво я очаква, докато видя човека с дълга червена коса и смачкана шапка, която не закриваше настървените му очи. Когато той я замери с царевичните кочани, докато тя преминаваше, изправена в бавно придвижващата се каручка с вързани пред себе си ръце, със сведена глава и въже на шията — всичко й се изясни.
— Чарю трий! — извика фермерът, произнасяйки с наслаждение думите на Древните, които тя не беше чувала от детството си, думи, които означаваха „Ела, Жътварю“ … и нещо друго, също така. Нещо скрито, нещо тайно, нещо свързано с тази ужасна дума чар, която означава само смърт. И когато царевичният кочан падна пред нея, тя осъзна каква е тайната и разбра, че за нея няма да има нито дете, нито сватба в далечните приказни земи на Гилеад, нито зала, в която с Роланд ще бъдат поздравявани под светлината на електрическите полилеи. Нямаше да има съпруг, нито сладка любов, всичко това беше свършено. Светът отново се беше изместил и всичко беше свършило още преди да е започнало.
Разбра защо са я сложили в каручката и защо оцелелият Голям ковчег й беше надянал примка около врата.
— Не се опитвай да сядаш! — беше казал той. — Нямам желание да те душа, скъпа! Ако каручката се тръсне и паднеш, ще се опитам да задържа въжето хлабаво, но ако се помъчиш да седнеш, ще трябва да го стегна. По нейно нареждане! — Кимна към Рия, която зорко ги следеше от капрата. — Сега тя командва.
Каквито и щети да беше нанесла топката на тялото й и на нейния ум, не беше пречупила силата й; напротив, енергията й бе нараснала, сякаш беше открила друг източник. Хора, които биха могли да пречупят гръбнака й като суха съчка, следваха заповедите й, без да задават въпроси.
Събираха се все повече и повече хора, докато жътвеният следобед постепенно прерастваше в нощ — половин дузина вървяха пред каручката, яздеха с Раймър и кривогледия, цяла дузина отзад с Рейнолдс начело, въжето вързано за врата й беше омотано около татуираната му ръка. Тя не познаваше тези хора, нито пък знаеше как са се събрали.
Рия известно време води нарастващата групичка на север, после сви на югозапад покрай Коприненото ранчо и се върна в града. Дори в замаяното си състояние Сюзан осъзна, че вещицата се съобразява със залязващото слънце — или поне така беше, докато следобедната златна светлина угасна. Когато минаха край фермера — добър човек без съмнение, с малка ферма, където работи здраво от ранни зори до късен здрач и има семейство, което обича (но, о, там под периферията на шапката му блестяха тези настървени очи), тя разбра причината за бавното пътуване. Рия изчакваше луната да изгрее.
Нямаше богове, на които да се помоли, така че Сюзан отправи молитва към баща си.
„Ако ме чуваш, помогни ми да бъда силна да запазя спомена за него. Помогни ми да бъда смела. Не за да се спася, а за да не им доставя удоволствие да видят болката и страха ми. И на него, помогни му и на него.“
— Помогни му да оцелее — прошепна. — Запази любовта ми.
— Молиш ли се, драга? — попита старицата, без да се обърне. Пискливият й глас преливаше от фалшиво съчувствие. — Аха, моли се, докато още можеш, преди дъхът да изгори в гърлото ти! — Тя отметна глава и се изкиска, а стърчащите й кичури коса сияеха в оранжево под светлината на луната.
24
Конете им, предвождани от Ръшър, се отзоваха на призива на Роланд. Стояха недалеч, гривите им се развяваха от вятъра, тръскаха глави и недоволно цвилеха всеки път, когато подушеха гъстия бял дим, издигащ се от каньона.
Роланд не обърна внимание нито на конете, нито на дима. Погледът му беше съсредоточен върху торбата, преметната през рамото на Алан. Топката отново беше оживяла — в сумрака торбата сияеше като розов фенер. Той протегна ръце към нея.
— Дай ми я!
— Роланд, не знам, дали…
— Дай ми я, проклет да си!
Алан погледна към Кътбърт, който кимна… след това сви рамене.