Магьосникът

Кога бяха ходили там? Не можа да си спомни. Знаеше само, че е бил съвсем малък, че там имаше широка плажна ивица, на която беше строил пясъчни замъци. Точно с това се занимаваше през целия ден…

(ваканция? беше ли това ваканция? дали моите родители действително си бяха позволили поне една почивка?)

… и по някаква причина беше вдигнал поглед — може би заради крясъците на птиците, летящи над езерото — и бе видял родителите си, Габриеле и Стивън Дисчейн, с гръб към него, прегърнати през кръста и загледани в синята вода под синьото лятно небе. Каква любов към тях беше изпълнила сърцето му. Колко безбрежна беше тя и как го изпълваше целия — истинската Светла кула за всеки човешки живот и душа.

Само че сега не чувстваше обич, а ужас. Двамата, които стояха пред него, докато тичаше към края на каньона, не бяха Стивън от Гилеад и Габриел от Артен, а приятелите му Кътбърт и Алан. И не бяха прегърнати през кръста, а се бяха хванали за ръце като дечица от приказките, които са се загубили в някоя страховита гора. Над тях летяха птици — само че бяха лешояди, не чайки, и мъглявото, трептящо нещо пред двамата не беше вода.

Беше изтъняването и докато Роланд ги наблюдаваше, Кътбърт и Алан тръгнаха към него.

— Спрете! — изкрещя. — В името на бащите си, спрете!

Те не се подчиниха. Вървяха ръка за ръка към мъглявото зелено сияние. Изтъняването сякаш мърмореше окуражаващо, обещаваше им награди, проникваше в съзнанието им.

Нямаше да успее да стигне до тях, ето защо Роланд направи единственото, за което успя да се сети — стреля над главите им. Поне за момент трясъкът от изстрелите заглуши звука на изтъняването. Двамата спряха на няколко сантиметра от ужасяващото сияние. Роланд почти очакваше то да се протегне и да ги сграбчи, както беше хванало птицата, когато бяха дошли тук в нощта на Крадливата луна.