Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Зад завоя въздухът беше малко по-чист. Около него се мятаха коне, много от тях със счупени крака и пищящи хора. Видя няколко шапки да плуват по зелената повърхност на странния организъм, който изпълваше част от каньона.
„Ела — призова го зеленото сияние и Латиго откри, че зовът му е странно привлекателен, почти страстен. — Влез и се отпусни, почини си, бъди в мир, бъди цял.“
Латиго вдигна оръжието си с намерението да стрела в него. Не вярваше, че може да убие създанието, но щеше да навлезе вътре, стреляйки.
Само че не го направи. Револверът се изплъзна и падна от ръката му и той пристъпи в дълбините на изтъняването. Бръмченето нарастваше и нарастваше, изпълваше ушите му, докато не остана нищо друго.
22
Видяха всичко от скалите, където Роланд и приятелите му бяха спрели вцепенени на около шест метра под върха. Видяха настъпилото объркване, паникьосаното щуране, мъжете, които бяха прегазени, хората и конете, които бяха попаднали в изтъняването… също и онези, които накрая влязоха доброволно вътре.
Кътбърт почти се бе изкачил по стръмната стена на каньона, Алан и Роланд го следваха. Виждаха как изтъняването се разраства и пълзи към тях като надигаща се вълна.
Роланд, с угаснал вече боен плам, изобщо не се интересуваше от гледката, но нямаше начин да се обърне. Писъкът на изтъняването — изплашен и победоносен, щастлив и тъжен, изгубен и преоткрит — го задържаше като лепкави пипала. Вкопчваше се в скалата, хипнотизиран като приятелите си, и не помръдна дори когато димът се сгъсти и го накара да кашля.
Хората гинеха пред дима. Избледняха, когато пушекът се сгъсти и заля стените на каньона като вода. Конете цвилеха под отровния бял саван. Изтъняването бръмчеше и там, където се намираше, димът беше оцветен в мистично бледо — зелено.
Най-сетне писъците на хората замлъкнаха.
„Убихме ги — помисли си Роланд с болезнен, но главозамайващ ужас. — Не, не ние! Аз ги убих!“
Нямаше представа колко време беше стоял там — може би докато издигащият се дим го погълна изцяло, но след това Кътбърт, който отново беше започнал да се катери, се обади нежно, а в гласа му имаше изненада и объркване.
— Роланд! Луната!
Роланд погледна нагоре и видя, че небето е потъмняло до кадифен пурпур. Приятелят му гледаше на изток, а лицето му беше оцветено в оранжево от светлината на изгряващата луна.
„Да, оранжево — избръмча изтъняването в главата му. — Оранжево, каквото беше през нощта, когато дойде да ме видиш и да ме провериш. Оранжево като огън. Като празнична клада!“
„Как може да е вече нощ?“ — изкрещя той мислено, но внезапно осъзна какво се е случило. Времето пак се беше изместило като земни пластове, слягащи се след земетресение.
Нощта беше настъпила.
Луната изгряваше.
Ужасът го блъсна като юмрук, насочен в сърцето му, и той отстъпи назад — и извън скалния корниз, на който беше стъпил. Протегна ръка да сграбчи стърчащата скала над него, но сякаш действаше насън — отново бе обгърнат от розовата буря, която го бе понесла и му бе показала половината вселена. Може би стъклената топка му беше показала какво се намира в далечните светове само за да не му разкрие какво скоро ще се случи близо до него.
„Бих обърнал веднага, ако си мислех, че животът й наистина е в опасност! — беше казал той. — Веднага!“
А ако не беше способна да излъже, но можеше да го обърква? Дали преди да го отведе далеч и да му покаже Тъмната земя и Тъмната кула…? Да, беше му показала нещо друго, нещо, което той си спомни едва сега: странен човек с фермерски дрехи, който беше казал… какво? Не онова, което си беше помислил, което беше свикнал да чува през целия си живот; не „Ще съживи теб и посевите ти“, а…
— Смърт! — прошепна. — Твоята смърт ще съживи посевите ми. Чарю трий. Това беше казал. Чарю трий. Ела, Жътварю!
„Оранжево, стрелецо!“ — прозвуча писклив старчески глас в съзнанието му. Гласът на вещицата от Кьос. Цветът на огъня! „Това са старите обичаи, от които само плашилата с червени ръце са останали… до тази нощ. Днес старите обичаи ще бъдат възкресени. Чарю трий, проклето хлапенце, чарю трий — тази нощ ще си платиш за сладкия ми Ермот. Тази нощ ще платиш за всичко. Ела, Жътварю!“
— Катерете се! — изкрещя той. — Катерете се, нагоре! В името на бащите си, нагоре!