Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Воят на изтъняването се вмъкваше в мозъка му въпреки кърпата и караше очите му да сълзят. Зад себе си чуваше тропота на копита и виковете на преследвачите. Това му достави удоволствие. Хората на Латиго бяха пресметнали вероятностите — две дузини срещу трима — и бойният им дух се беше възвърнал.
Роланд се обърна напред и насочи Ръшър към отвора в храстите.
18
Хендрикс се изравни с Латиго и задъхано извика:
— Сър, настоявам да докладвам!
— Давай!
— Събрах двадесет човека и около три пъти по толкова препускат с все сили да се присъединят към нас.
Латиго сякаш не го чуваше. Очите му се бяха превърнали в сини парченца лед. Изпод мустаците му сияеше зловеща усмивка.
— Родни! — каза той, наричайки Хендрикс с първото му име.
— Сър?
— Мисля, че влизат в каньона. Да… Виж. Сигурен съм. След две минути ще е твърде късно да обърнат.
— Да, сър, прекрасно. — Хендрикс се обърна и махна на хората си да се приближат.
19
— Слизайте! — извика Роланд, когато стигнаха до преплетените храсталаци. Не знаеше дали ако влязат без конете в каньона, това няма да предизвика подозренията на Латиго — и не го беше грижа. Жребците бяха превъзходни, отлична гилеадска порода, и през последните месеци Ръшър се беше превърнал в негов приятел. Нямаше да вкара нито него, нито някой от другите коне в каньона, където щяха да са приклещени между огъня и изтъняването.
Младежите мигновено скочиха от седлата, Алан свали торбата от седлото и я преметна през рамо. Конете на Кътбърт и Алан веднага побегнаха, но Ръшър се поколеба за момент и погледна към Роланд.
— Тръгвай! — Стрелецът го плесна по задницата. — Тичай!
Ръшър препусна. Кътбърт и Алан се промушиха през процепа в храстите. Роланд ги последва, като пътем погледна дали посипаният барут си е на мястото. Там си беше и още беше сух — не беше капнала и капка дъжд откакто го бяха посипали.
— Кътбърт — извика, — дай кибрита.
Кътбърт му подаде няколко клечки. Смееше се толкова силно, че беше невероятно как успява да ги стиска между зъбите си.
— Позагряхме ги днес, а? И още как.
— Така е, наистина — кимна Роланд и също се ухили. — Хайде сега, бегом към този комин!
— Нека аз да го направя — примоли се Кътбърт. — Моля те, Роланд, тръгни с Алан, а аз да остана. Знаеш, че съм пироман по душа, винаги съм бил.
— Не! Недей да спориш. Тръгвай. И кажи на Алан да пази като очите си магьосническото кълбо.
Кътбърт го погледна изпитателно, после кимна:
— Не се бави.
— Няма.
— И дано имаш късмет.
— Твоят да е два пъти повече.
Кътбърт забърза нататък, ботушите му тропаха по камъните. Догони Алан, който вдигна ръка и махна на Роланд. Стрелецът му кимна и мигновено се приведе, тъй като един куршум профуча толкова близо до него, че откъсна парче от периферията на шапката му.
Притаи се от лявата страна на отвора в храстите и се огледа. Сега вятърът с пълна сила духаше в лицето му. Хората на Латиго бързо се приближаваха. По-бързо, отколкото беше очаквал. Ако вятърът угасеше пламъците…
Забрави всички „ако“! Дръж се, Роланд… дръж се… изчакай ги…
Стискаше зъби, приготвил по една незапалена клечка във всяка ръка, и се взираше през преплетените клонки. Миризмата на петрол беше остра и натрапчива. Недалеч се издигаше стълбът дим от горящите танкери. Писъкът на изтъняването гърмеше в ушите му и предизвикваше главозамайва — не, караше го да се чувства не на място в собственото си тяло. Спомни си как се беше носил в розовия ураган… как беше откъснат от видението за Сюзан. „Благодаря на Бога за Шийми — помисли си разсеяно. — Той ще се погрижи за нейната безопасност.“ Но зловещият писък на изтъняването някак си го объркваше, караше го да се пита дали не е пропуснал да види нещо важно.
Латиго и хората му се носеха в галоп към входа на каньона и групата отзад бързо настигаше предните редици. За водачите щеше да е невъзможно да спрат внезапно и да не бъдат прегазени от останалите.
Време беше. Роланд запали една от клечките, сетне я поднесе към барута. Пламъчетата плъзнаха по браздата като ярка жълта следа.
Той се хвърли през отвора, който беше достатъчно широк през него да преминат два коня. Запали другата клечка, пусна я в барута, обърна се и хукна.
20
„Мама и татко“ — беше първата му объркана мисъл — толкова неочакван спомен, че му дойде като шамар. — „На езерото Сарони.“