Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ!
Жените се приближаваха и хвърляха царевични кочани в краката й. Някои я улучваха (нямаше значение, нейното подуто и подпухнало лице като че ли беше изтръпнало) и една — беше Миша Алварес, чиято дъщеря Сюзан беше учила да язди — се изплю в лицето й и след това отскочи назад, вдигнала ръце към небето. Дойде и Корал Торин, накичена с жътвени амулети. Носеше купчина сухи листа, които хвърли върху Сюзан.
Отново се появи леля й, с Рия до себе си. Носеха по една факла. Изправиха се пред нея и Сюзан усети миризмата на горяща смола.
Рия вдигна факлата си към луната.
— ЧАРЮ ТРИЙ! — изкрещя с дрезгавия си старчески глас и тълпата отвърна: „ЧАРЮ ТРИЙ!“
Кордилия вдигна своята факла:
— ЕЛА, ЖЪТВАРЮ!
— ЕЛА, ЖЪТВАРЮ! — отвърнаха й те.
— Сега, мръсницо — изкудкудяка Рия, — сега идват най-горещите целувки, каквито нито един любовник не ти е давал.
— Умри, невернице — прошепна Кордилия. — Живот за посевите, смърт за теб!
Първа пъхна факлата си в купчината царевична шума, достигаща до коленете на Сюзан. Рия я последва. Лумнаха буйни пламъци и окъпаха Сюзан в златиста светлина.
Тя пое последна глътка студен въздух, стопли го със сърцето си и изкрещя:
— РОЛАНД, ОБИЧАМ ТЕ.
Хората отстъпиха, мърморейки, като че ли чувстваха угризения за онова, което бяха сторили, но беше твърде късно, за да се откажат. На кладата стоеше не плашило, а прекрасното момиче, което добре познаваха и което поради някаква налудничава причина бяха сложили на жътвения огън. Може би щяха да я спасят, ако имаха време — поне някои от тях щяха да опитат — но беше твърде късно. Сухите клони прихвана огъня, панталоните й пламнаха, също и ризата, дългата й руса коса засия над главата й като корона.
— РОЛАНД, ОБИЧАМ ТЕ.
В края на живота си усети горещина, но не и болка. Успя да си спомни очите му — сини като небето при изгрев слънце. Спомни си го как препускаше с развяна черна коса; видя го да се смее, изпълнен с щастие, което никога повече нямаше да изпита през дългия си живот. Продължи да чува смеха му, когато животът я напусна, а светлината и топлината се превърнаха в мек, успокояващ мрак, а тя го зовеше, отново и отново, докато потъваше в мрака.
26
Вече нямаше думи, виеше като умиращо животно, с ръце, притиснати към топката, която пулсираше като сърце. Виждаше как Сюзан изгаря на кладата.
Кътбърт отново се опита да му отнеме кълбото и не успя. Направи единственото, за което се досети — извади револвера си, насочи го към топката и свали предпазителя. Вероятно щеше да нарани Роланд, а стъклата можеха дори да го ослепят, но нямаше друг избор. Ако не предприемеха нещо, кълбото щеше да го убие.
Не се наложи да стреля. Топката сякаш беше видяла оръжието и беше разбрала смисъла на жеста му, защото внезапно угасна в ръцете на Роланд. Вцепененото му тяло, което трепереше от гняв, се отпусна. Той се строполи на земята и най-сетне пусна топката. Тя се изплъзна изпод него и се търкулна. Нищо не светеше в дълбините й, освен бледа оранжева искра — бледо отражение на изгряващата Демонска луна.
Алан погледна към кълбото със смесица от отвращение, ужас и възбуда… гледаше я, както се гледа опасно животно, което в момента спи — но ще се събуди, ще хапе, когато се съвземе.
Пристъпи към нея, възнамерявайки да я стъпче.
— Не смей — дрезгаво извика Кътбърт. Беше коленичил до Роланд, но гледаше към Алан. Луната се отразяваше в очите му като два ярки скъпоценни камъка. — Не смей да го правиш, след всичкото нещастие и смърт, през които преминахме, за да я вземем. Дори не си помисляй да го сториш.
Алан несигурно го погледна и си помисли, че все пак трябва да счупи проклетото нещо — нещастието, което е отминало, не означава, че друго няма да дойде, а докато кълбото беше непокътнато, нещастие беше единственото, което то бе способно да носи. Беше машина за нещастия и бе убило Сюзан Делгадо. Не знаеше какво е видял Роланд в топката, но беше зърнал лицето му и това му стигаше. Кълбото беше убило Сюзан и щеше да убива още, ако му позволяха.
Но след това се сети за ка и се отдръпна. По-късно горчиво щеше да съжалява, че го е сторил.
— Прибери я в торбата — промълви Кътбърт. — И ми помогни да се справим с Роланд. Трябва да го махнем оттук!