Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Само че как да се срещаме, когато „Архипелагът“ се провали и без съмнение всички очи и нокти на Московската държавна сигурност са настръхнали около мен? Ще ви кажа: за забранени места, където не бива да се оставя диря, най-добре е да тръгваш в пет часа заранта (без да светваш крушката в стаята си). Колкото и да дебне ГБ твоето жилище и в единайсет вечерта, и в един през нощта, и в три, но към пет заранта им се доспива, а никой вече не си гледа работата както трябва, електронните очи може и да мигат, но няма кой да обработи данните. В пет заранта излизаш на улицата — цял квартал пред теб, и зад теб няма жива душа, нито човек, нито кола. Сигурен си, че не те следят. Качваш се на първия тролейбус — сам си с шофьора или с още някой съвсем неподозрителен, и слизаш сам, лесно се проверява. Щом се отворят първите врати на метрото — вървите неколцина души, всичките неподправени, натурални, а и от всекиго можеш да се изплъзнеш.
Така, потрепвайки с токове сред сутрешните метачи, прекосявах още празния им огромен познат двор, безшумно без асансьор изкачвах стъпалата — и без да ме остави да позвъня ни вратата (квартирата е комунална, съседката не бива нито да види, нито да чуе), Ната Тенно беззвучно вече ми отключваше (от телефонна будка сме си определили времето първия път, а после — „както предишния“, „с половин час по-рано“), а Хели преспиваше у нея още от предната вечер и вече ме чакаше.
Първия път пристигнах при тях: там, в Естония, всичко трябва да се изгори, само и само да се спасят. Втория път не толкова горещо: да изчакат сигнала ми. А до третия се окуражих: не трябва да се изгаря, а да се превежда на естонски, скоро ще го пуснем от ръка на ръка.
Все пак стъпалата на историята са в наша полза!
5
ЕЛИЗАВЕТА ДЕНИСОВНА ВОРОНЯНСКАЯ
След появата на „Иван Денисович“ в печата потокът от писма до мен беше толкова голям и настойчив, че ако бях му се отдал, ако бях започнал да отговарям подред — нямаше да ми остане нито време, нито своя вътрешна линия и писателя вече го няма. Тъкмо защото се държах за линията си, аз се опазих от тази опасност. Но се стараех да не загубя всичко плодоносно, което се съдържаше в тия писма — понякога „по втория начин“ от лагерите, понякога на 16 измачкани страници с блед молив. А в писмата проличаваше и още една жилка, от която също много се нуждаех, — жилката на безкористната готовност за помощ. Веднага след хрушчовското „чудо“ за съветските граждани беше безопасно да ми пишат, да ми съчувстват, да ме хвалят, да ми благодарят или да ми предлагат помощ, но измежду стотиците повърхностни, случайни, та дори и фалшиви писма — същинските се познаваха по чистотата на тона им. По такива писма излових неколцина свои бъдещи Невидими, сред тях и Елизавета Денисовна.
Още в първото й писмо (а тя много хубаво ги пишеше) пролича размахът на разкаянието й за миналото — разкаяние на душа, която не е препатила в лагерите. Дотогава тя беше преживяла 56-годишен най-обикновен съветски живот: не участвала в злодействата, но и не се опълчвала срещу тях, гласувала послушно, когато се налагало, понякога поради остротата на присмехулния си ум разбирайки измамата, понякога, поради равнодушното течение на общия живот, без да разбира. Тя изобщо не притежаваше никаква собствена обществена непримиримост, вълната на терора не бе засегнала дотогавашния й живот, — но благодарение на характера й, увличащ като ураган, XXII конгрес и „Иван Денисович“ (неин брат по бащино име!) я тласнали неудържимо към разкаяние пред народа (макар че самата тя била първата образована в рода си), непочтителност към партията и омраза към КГБ. Но била не от онези, които правят епохата, а които се правят от нея — само че много по-надълбоко и с много по-голям замах. Обратът по онова време беше обхванал цялото общество — мнозина само до средата и с връщане назад, и с тъпчене на едно място, а тя от 1962 година не се отклони от тази посока чак до своята смърт, като негодуванието й към потисниците, а и към Основоположниците вече не знаеше граници — а тя се просвещаваше в движение и в значителна степен — и от моите книги. В писмата си (изпращани „по втория начин“) тя се изразяваше едва ли не по-рязко от всички ни, така че беше опасно дори да ги пазиш. (А в нашия кръг беше твърдо уговорено: всички получени „по втория начин“ писма незабавно да се изгарят.) Не я мързеше да прави извадки, да ги преписва на машина, да ги дава на приятели, да ми изпраща разни коварно-опасни пасажи от Основоположниците. И в това нейно упорство против стъписалата се, а после повторно засталиняваща се епоха я водеше не толкова интелектът й, а чувството. Един от любимите й цитати беше: