Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И още веднъж, следващото лято, двамата с жена ми отидохме с колата до моето Скривалище, взехме пишещата ми машина, сбогувахме се за последен път, без да го знаем, с Марта Мартиновна и с Арнхолд Юханович. А Хели дойде с нас да разгледа Ленинград — най-просто действие, но и в най-простото действие конспираторът трябва да вижда какви възелчета се връзват, от кои да се предпази. Много ми се щеше да я запозная с Воронянская — колко добре е, че живеят наблизо, ще има още една връзка. За щастие обаче не ги запознах. Така че Хели (както и Лембит!) не влезли в пагубния дневник на Воронянская и по време на петдневните разпити в Голямата къща Воронянская не могла да посочи някого от естонците, тя самата знаеше (а и е укрила, надявам се), че „изобщо естонци“ са ми помагали (и това щеше да е излишно, вината е моя), но никого не е споменала по име, по местожителство.
И същата пролет, в същия този свой любим Петербург в мое присъствие се разболя Тенно: приличаше на остро отравяне, според него — със салам. Смяташе да се излекува чрез гладуване и през шестте часа, докато се връщахме с влака, още весело ми разказваше много случки от живота си. (След няколко дена през същия май той беше най-дейният разносвач на моето „писмо до конгреса на писателите“ до много пощенски кутии в Москва. Още не разбираше от какво се е разболял.) А беше проявил се рак, който го изяде за пет месеца. Герой, борец, атлет — измежду всички споменати в този очерк той беше най-силният, най-смелият, дори най-безразсъдният, в разцвета на силите и здравето си, — а умря пръв. Погубиха го, както мнозина храбри силни политзатворници, изнервящите заяжданици на съветската свобода, поддаването на тия заяжданици. Той беше един от главните герои на „Архипелага“ и един от главните очакващи тая книга — но не доживя дори до последното й преписване на машина, камо ли до днешния апотеоз. За последен път бях при него на 22 септември 1967-а — един час преди да тръгна за боя в секретариата на СП. Божичко! Вретено беше останало от тоя юначага, по това вретено остатъчно висеше, провисваше заветната раирана моряшка фланелка. (Символът на съветската морска пехота от Втората световна война, превърнал се по-късно в символ на ударните войски на силовите структури в СССР. По ирония на съдбата дори бивши политзатворници, за да се правят на истински мъже, са прибягвали до този камуфлаж. — Бел. пр.) Тъмносиво-предсмъртно беше лицето му, сбръчкано до черепа, и болките доизцеждаха измъченото му тяло. Не се сбъдна смелият му план да ликвидира Молотов — като сива въшка се разхождаше палачът по алеите на Жуковка, а ръцете на Тенно вече не можеха да го достигнат. Приятелят ми освен това намери в себе си борбено мъжество да оцени битката, която ми предстоеше, дори да се възпламени за миг, но не му достигна мъжество да признае болестта си и смъртта и жена му ми намигна да се включа в общата лъжа, че това е временно запушване на хранопровода, само да го превъзмогне — и ще оздравее.
Мисля си, че през тоя ден се бих толкова добре и защото отидох при писателските шопари от смъртното легло на политзатворника.
Една година по-късно по Коледа бях за последен път и Талин. С Хели и Лембит по естонския обичай палихме свещи на гробовете — и на Архолд Сузи, и на Георгий Тенно. Те там са наблизо, край Пирита.
Ах, мили ми естонци! Колко много направихте за общото ни дело! Завинаги съм разделил сърцето си с вас.
О, колко много от вас вече си отидохте един по един, приятели политзатворници, съучастници в скришното ми по тайно битие! Да не дава Господ да се натъкнете на мините със закъснител — вие, останалите още живи.
Провалът на „Архипелага“ през 1973-та донякъде повтаряше провала на първия ми архив, през 1965-а. Но всичко друго беше сила, увереност, аз не се стрясках, не се криех, а издърпах чак до Париж детонаторния шнур. Вихрите на суматохата обаче, на внезапно-нужните срещи и предупреждения — си приличаха. Трябваше и естонците да предупреждавам, и което където още е скрито — да се разпоредя с него и със самата съдба на „Архипелага“.
За късмет Хели тъкмо беше пристигнала в Москва за двумесечен курс. И с нея, и с вдовицата на Тенно се срещнахме три пъти — в стаята, където умираше и умря Георгий и която според съветското жилищно робство не можеше да напусне вдовицата му, а трябваше да преживее всичко там. И тя така размести мебелите, че не виждаш, забравяш предишната смъртна картина. Съсипана, препушила, остаряла, тя ходеше на изнервящата си работа в омразната АПН и трябваше да се вкопчва в тази работа чак до пенсионирането си. „Ната! отпечатвам «Архипелага», дали да не махна, че Гера искаше да убие Молотов?“ Светна с неугасналите си очи: „Отпечатай го!“