Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Нашата Кю живееше близо до „Разезжая“, на улица „Роменская“, — но в каква сграда! Още стълбището, мрачно-сиво, олющено, мръсно, тъмно, беше се запазило до наши дни от Петербург на Достоевски. Звънецът беше не електрически, не бял бутон, ами в тъмната врата от пробит отвор стърчеше като примка груб дебел тел — дърпате го и някъде далеч се обажда заканително звънче. Отместваше се тежкото зъбчато резе. Който и да отвореше — самата Е. Д. (очаквайки ме в уреченото време) или някой от съседите, — и от другите врати непременно се подаваха някакви издължени, разкривени, съвсем недоброжелателни лица. „Неандерталците“, „троглодитите“ — наричаше Кю съседите си, чиито четири различни стайчета излизаха в начупения тесен коридор, без прозорче, вечно осмърдян от наредените там примуси, от занемарената кухня и канализацията. Цялото жилище приличаше на неандерталска пещера. И чак след като затвореше вратата на ждреловидната дълга стая на Кю, сепвайки се всеки път от страничното огледало, поразяващо като удар с фалшивата си удвоена дълбочина, човек можеше с радиограмофона — Кю имаше много чудесни плочи — да се звукоизолира от всички „неандерталци“, които се чуваха през тънките стенички.
И все едно, когато капнех от обикаляне из някогашния Потроград, аз обичах да идвам в тази стая-ждрело, да потъвам в продъненото старо кресло, да слушам прекрасната музика, да похапна, да си пийна чай, да прегледам приготвените материали, да се поразвеселя от смяната на възхищенията и негодуванията на Кю по всякакви поводи. И нито мрачността на къщата, нито стълбището или жилището нещо ми предсказваха — бях свикнал с какви ли не коптори, — не знам дали са предсказвали и на Кю.
Кю ме запозна с И. Н. Медведева-Томашевская, тя беше нейна състудентка от Института по история на изкуствата. А аз я запознавах ту с Е. Г. и Е. Ф. Еткинд (Екатерина Фьодоровна направи много добрини на Кю — посещаваше я, когато боледуваше, помагаше й с намирането на лекари, подслоняваше я във вилата си), ту с бившата ми рязанска ученичка Лиза Шиповалникова (те много другаруваха няколко години, Лиза при пътуванията си до Москва и Рязан ни беше и свръзка), ту с Л. А. Самутин; с него тя установи трайно приятелство, само че отразило се зле и на двамата: в края на краищата това познанство се оказа пагубно и за нея, и за него. А на всички тя беше сърдечно вярна и на мен — най-много. Пламенната непредпазливост на Кю я увлякла (никой измежду нас не го знаеше) не знам от коя година да си води дневник за срещите, за работата си, за получените „по втория начин“ (и подлежищи на изгаряне) писма — дневник на конспиратор! то бива, бива, ама… И същият полет на фантастичната романтика — да стане пазителка за историята, иначе всичко може да пропадне и да се забрави, — й вдъхнал по-късно фаталното решение да не изгори своя междинен екземпляр на „Архипелага“, както беше длъжна да постъпи.
През февруари 1967-а, на връщане от Естония, дадох на Кю моя гъсто натракан екземпляр от „Архипелага“, единия от двата, за по-просторно преписване: да се разкрие възможност за допълнително коригиране и дооправяне на текста. И в стаичката си, затисната от гардеробите и стените, във враждебната комунална квартира, достъпна за лесно залавяне, ако я заподозрат, — вярно, тогава тя вече беше пенсионерка и за това прекарваше повече време вкъщи, — на масата, на която се хранеше, друга нямаше, Кю благополучно начаткала хиляда и петстотинте страници — хем в три екземпляра. По такъв именно екземпляр по-късно направих последната коректура.
Към тази книга още от запознаването ни през ония дни (и чак до смъртта й) Кю се отнасяше хипнотично, с преклонение и ужас — сякаш е усещала фаталната си връзка с нея, различавала я е от другите ми книги. Но тъкмо превъзходните степени, в които тя се изразяваше за тази книга, не я спрели да сподели новината за нея и дори страниците й с близките си приятелки — о, само с една-две! Поради поразителната теснотия — дали на целия свят, дали само на руския интелигентски — това изтичане при две ленинградчанки мигновено станало известно (чрез Нина Пахтусова) на една от московските ни приятелки, и то не далечна, а много близка, на великолепната Царкиня (Наталия Владимировна Кинд).
Тя на нас, и така Кю беше „спипана“, преди слухът и ръкописъьт да се разпространят по-нататък.
Но и от тази случка не си извлякох сериозна поука, ограничих се с престорено-сурови упреци: нали всичко бе завършило толкова благополучно, толкова мило, толкова комично. В нашия кръг дори не се обсъждаше въпросът: дали да не отстраним Кю от работа и от всичките ни тайни.