Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Младите Сузи се чудеха на усещането ми. Те много добре знаеха, че всичко тук се наблюдава, че и тук си имат доносници и дори, тъй като доста се различавам от естонците, бих могъл да доведа подире си ченгета в жилището на Арно (слава Богу, не ме следяха, не ме познаха) — но той не се плашеше да ми окаже гостоприемство и помощ. Не беше и кой знае колко млад — прехвърлил 35-те и вече оплешивяваше. Вече беше изтърпял близо седемгодишно изключително тежко сибирско заточение, където трябвало да се грижи за баба си, майка си и сестра си, после униженията и ограниченията на политически неблагонадеждния: трудности в образованието, в получаването на жителство, в избора на работа — целият му живот представляваше непрекъснато измъкване изпод гнета, как няма да оплешивее. Притежаваше изключителни способности към икономическите науки, към анализа, би могъл да е учен, най-малкото — бизнесмен и организатор, а се радваше, че е станал заместник на някакъв началник в някаква идиотска строителна организация на груба работа, само и само да му дадат апартамент в шумен, сту ден, зле построен жилищен блок, три стаички, едната от които същинско килерче. Там живееха четиримата (с дъщеря му, вече тригодишна, и с отглежданото от съчувствие селско момиче на около десет години), а освен тях и Арнхолд Юханович, който редуваше през месец ту дъщеря си в Талин (където не му позволяваше да стои по-дълго паспортният режим), ту сина си в Тарту. А през тия две зими и аз на всичко отгоре — когато пристигах, когато си заминавах, когато идвах да си набавя продукти, все при тях се намърдвах, понякога преспивах. И винаги бързах, и винаги затънал до гуша в работа беше Арно — рядко ни се случваше да си поприказваме и за малко, — но извънредно проницателно разсъждаваше той за западното общество. (След години си купи просторен чифлик, изоставен като всички чифлици, и най-сетно се почувства щастлив!)

В тъмната утрин на следващия ден Арно ме закара с такси до Хаава, той разговаряше с шофьора, аз седях и не си отварях устата. Така започна престоят ми в Скривалището, където работих две зими подред, 1965–66 и 1966-67-а, наистина напълно скрит от ГБ и от слуховете. Марта Порт на синовете си нито през ония години, нито по-късно не издала, че съм живял в чифлика й.

Двете зими толкова си приличаха битово, че някои подробности се смесват в паметта ми. Първата изкарах тук 65 дена, втората — 81. И през тия два периода купчинката чернови и първи глави на „Архипелага“ се превърна в готов машинопис, 140 авторски коли (без 6-а част). Така, както през тия 146 дена в Скривалището, не съм работил никога през живота си, — все едно че не бях аз, нещо ме грабна, пишеше с ръката ми, аз бях само спусъкът на пружината, натискана половин век и сега освободена. Нищо не четях, само понякога листче от бележника на Дал (Владимир Дал (1801–1872) — автор на първия тълковен речник руския език. — Бел. пр.) преди заспиване и всяка от думичките ми приличаше на капка мед. Западни радиостанции слушах само докато се хранех, докато шетах и палех печката. В седем вечерта вече капвах и се тръшвах да спя. След един през нощта се събуждах напълно обновен, скачах и под ярките крушки се залавях за работа. До късното сутрешно развиделяване в девет и нещо сколасвах да изпълня нормата за един работен ден и веднага се захващах за втората норма — и се оправях с нея до обеда си в 6 часа. През втората зима тежко се простудих, въртяха ме кокалите и ме тресеше, а навън беше трийсетградусов студ. Все едно — цепех дърва, палех кахлената печка, част от работата вършех прав, притиснал гръб в нажежените плочки на камината, вместо да се налагам с хардал, част — легнал под одеялата, и така написах, при температура 38°, единствената хумористична глава („Пандизчиите като нация“). През втората зима предимно преписвах на машина, но с голям брой дребни поправки, — и сколасвах по две авторски коли на ден! Такъв устрем и такъв успех можеха да се постигнат само при непритеснена безбоязнена душа — никъде другаде в Съюза, където бих очаквал, че ще дойдат и ще спипат работата ми. Тук през първите седмици от първата зима още ми се стягаше душата, още не бях се съвзел от провала на архива ми (и трите молитви се родиха от тогавашното ми тежко състояние, записах ги). С външния свят не бях си оставил никаква връзка, какво ставаше там, може би вече разгромяват дома ми — нямах представа, а радиото тогава не съобщаваше толкова бързо и подробно за гоненията в СССР. Но всичко това, във външния свят, изобщо не ме засягаше: бях се съединил със заветните си материали на края на света и едничката ми и сетна житейска цел беше — от това съединяване да се роди „Архипелагът“, па ако ще след туй да умра. Хели Сузи, която понякога ме посещаваше по онова време, ми каза, че имала усещането, че на никого и на нищо на този свят вече не принадлежа, а се откъсвам и вървя неизвестно накъде, съвсем сам. Тъкмо след тези думи ми се наложи да извърша през цяла Естония пътуване до Лембит в Пярну — да му дам част от ръкописите, друга да взема, за по-сигурно не държех всичко при себе си. Това пътуване беше с нощен автобус, няколко часа, почти без спирки и на тъмно, без осветление, всички пътници дремеха на свалените назад кресла, никой не разговаряше, никакво радио, автобусът хвърчеше черен, сякаш празен сред празното нощно пространство, само ръмжеше и изскубваше с фаровете петна бял сняг отпреде си. Впечатлението беше съвсем като видяното от Хели: празният автобус („през Нева, през Нил, през Сена“) ме носеше едновременно през целия свят, самотен през чернотата, или изобщо ме отнасяше от света, бях готов на всичко, само и само да сколасам да довърша „Архипелага“, па ако ще, когато се завърна във външния свят, дори да бъда екзекутиран. Това бяха върховите седмици и на победата ми, и на отшелничеството ми.