Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

С такава решителност тя и се възхищаваше, с такава и се отричаше от възхищението.

Този силен стремеж, този порив веднага дори не към помощ, а направо към служене пролича още в първото й писмо. Отговорих й, започнахме да си кореспондираме. И през лятото на 1963-та стана и запознаването ни — от самото начало в широки жестове и бурни тонове. Помолих я още през зимата да преглежда редки издания от 20-те години, да подбира щрихи от епохата и битови факти за бъдещия „Р-17“. (Бързах и кроях гигантски планове за новата си книги, събирах материали за двайсетте Възела наведнъж, без да си представям, че цял един живот не може да стигне за такова нещо.) Тя доста добре се справи с тази работа: прерови безброй печатни страници и насъбра характерни детайли; притежаваше и художествен вкус, и особено изострено чувство за анекдотичното. А следващото лято в чифлика край Миру заедно с нас тракаше на машина „Кръга“. Дотогава беше служила като директор на геологическата библиотека на „Мойка“. За да ми бъде полезна, бързо, лесно и добре се научи да пише на машина, с което никога дотогава не беше се занимавала. А измежду първите й работи за самиздат бяха моите „Ситнежи“, към които тя на бърза ръка самоволно добавила и „Молитвата“, макар че бях й я дал само за прочит. От безгрижните ръце на Е. Д. „Молитвата“ изхвръкна за световна публикация — и това беше първото предупреждение за мен, което не осъзнах.

Както казваше тя, заради своя холеричен характер не можала да си уреди живота, не се омъжила за любимия си и цял живот била самотница на всичко отгоре. Заради щръкналата си брадичка и големия си остър нос беше и грозничка. Но с искрящите си разговори, с шегите, с изблиците си на хумор и гняв, с поривите си към движение, към гощавки тя забулваше всичко това, изглеждаше дори млада за годините си. Най-обичаше музиката, умееше да не пропуска най-добрите ленинградски концерти, вършееше из Ленинград, за да открие по крайните кина филми, където дирижира Караян (такива не се пускаха по централните). Не е преувеличавала, когато е писала: „Музиката и достойните хора са опората ми в живота. След хубава музика усещам как струпеите от сърцето ми сякаш се откъртват.“ (Толкова пророчески съвпадна: Е. Д. набави за двамата с жена ми билети за Моцартовия „Реквием“ в Капелата, седя с нас, слушаше просълзена. И пак тя ни подари „Реквиема“ на Верди.) Поклонничка на Шостакович до самозабрава („ако ме допуснеше — щях да му мия пода и галошите“), тя раздели това чувство между него и мен, но много внимаваше първото да не бъде изместено и с болка възприемаше новините за жалкото обществено поведение на нейния кумир. („Както Иван Карамазов с дявола, така и аз с Шостакович — не мога да се сместя. Сложното е, че той хем им се отдаде, хем в същото време е единственият, който ги прокле в музика.“) Неуморно четеше на английски, макар и с речник, и невъзмутимо редуваше Агата Кристи с Джойс. Обичаше да чете мъдреци от разни времена и да прави афористични извадки за себе си. Също така неуморно преписваше и цели абзаци в писма до приятели: „Да се обяснява сътворяването на света с игра на случайността е също толкова наивно, както да кажем, че симфониите на Бетовен са случайно озовали се на хартията точки.“ (Това не значеше, че е станала вярваща.) Възхищаваше се от Набоков, не й дотягаше да го защитава от упреци. Цитираното остроумие беше изпъстрено с нейно собствено, и то висококачествено. Докато не я налегнаха сума болести, писмата й бяха весели, дори бляскави. В нашия тесен кръг започнахме да я наричаме „Queen Elizabeth“, а съкратено — Q, (Кю).