Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Всъщност как така ще съм сам, когато такива верни хора ми помагаха, пазеха ме?…

Хели по време на заточението се омъжила за свой връстник, естонец. След завръщането им той станал известен художник. Напуснал я. Синът й Юхан останал с нея. Спасявало я прекрасното владеене на немския език, който тя преподавала в талинската консерватория, инак живеела извън града у роднини в стара къща, в която отвсякъде хлуел студ, до втория етаж водата се мъкнела с кофи от двора и по същия начин се изхвърляла помията, отоплявали се с дърва — животът й бил тежък, но я огрявало това, че синът й растял както трябва: трудолюбив, послушен, сериозен, в училището отличник, рано завладян от националната и политическата идея, винаги готов да й помогне. (Аз донякъде го подтикнах на 14 години към фотокопирането — той тутакси взе да ми помага да правя лентите на „Архипелага“, а скоро вършеше всичко сам.) И трите Хелини приятелки — Елло, Ерика и Рут — заедно с нея се заеха да пазят черновите ми, машинописните екземпляри, материалите — всичко това накуп съставя доста значителен самостоятелен архив, който съществува някъде и до днес. Отделни най-важни неща пазеше Лембит. През втората зима той започна да следва задочно в Тартуския университет; когато пристигна за зимната сесия, се срещнахме в града на уречено място, в чантата му бяха липсващите части от „Архипелага“, поведох го да го запозная с възрастните и младите Сузи — и каква радост и дружелюбие обгърна душите ни, какъв мек пламък! Арнхолд Юханович през тия две зими довършваше мемоарите си на естонски: животът на талинския интелектуален елит преди Втората световна война, през войната — между съветските и германските чукове, слабият опит за създаване на естонско правителство в края на 1944-та, — и лагери, лагери, лагери. Нещичко от лагерните си спомени даваше и на мен за „Архипелага“, по мой въпросник, където не разполагах с достатъчно материал, а най ми помогна със страшната глава „Хлапетата“. Арно и Хели се надпреварваха да ми разказват за сибирското си заточение. Бащата и дъщерята успяваха да прочетат отделни глави изпод ръката ми. Хели имаше развито чувство за изкуство и от време на време ми правеше важни забележки. Една Коледа посрещнах заедно с цялото им семейство (у естонците е прието на елха да се събират само близки).