Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

При на пръв поглед „широкото“ (после все по-тясно) съчувствие на обществото към мен — ние, работещите в самата сърцевина, винаги бяхме по-малко от десет души, сред които, в центъра на координацията — Люша Чуковская. А работата беше изнурително много и все с игра на „криеница“: не винаги донасяй, не където и да е оставяй, не от всеки телефон се обаждай, не под всеки таван говори, и преписаното не дръж у себе си, и индигото изгаряй, а кореспонденцията само по хора, по пощата не бива. Душевната преданост към делото ми се струваше най-важното качество, какво да се заяждам за странични недостатъци.

През пролетта на 1968-а, когато много ме пришпорваше започналото на Запад издаване на моите романи, а последното редактиране на „Архипелага“ беше към края си, за ускоряване решихме да се съберем в Рождество с три машинописки (Люша, Кю и жена ми Наташа) с две пишещи машини — и да довършим работата щурмовашки. Точно така направихме: за 35 дена, до първите дни на юни (прииждането на курортистите), денем, без да отваряме прозорците за проветряване на влажната стая — че да не се разнася тракането на пишещите машини, — направихме окончателния препис на „Архипелага“. (И в деня на завършването Н. И. Столярова доприпка да ни каже, че на Запад е излязъл на руски „Кръгът“, а на мен да ми прошепне, че се наемат да прехвърлят лентата с „Архипелага“ след една седмица, по Петдесетница. На висока невидима камбанария биеше нашият часовник.)

След онзи майски щурм сътрудничеството ни с Кю взе да намалява — естествено, от само себе си: бях изработил всичките си книги, изискващи обилен машинопис, спешно размножаване, и бях преминал към „Червеното колело“. През опия години заглъхна и се затрудни връзката ми с всички ленинградчани. След като се настаних у Ростропович, рядко прескачах до Ленинград, за кратко, вече не за седене в библиотеките и за хойкане из целия град както едно време, а още веднъж за по-добро оглеждане да обиколя тичешком някои петроградски места на действието за „Март“ и да извърша неотложно анкетиране на знаещи хора. А Кю продължаваше да иска закачливо още и още работа. След нейното пенсиониране придобитото умение да пише на машина й помагаше да изкарва по някоя рубла. Но тъй като с окуцяването си тя вече през всичките 24 часа на петербургските тъмни дни беше прикована към своето ждрело в неадерталската квартира, разполагаше с много време и искаше „работа за душата“. И още много неща свърши: допълнителното преписване на „Кръг“-96, допълнителното преписване на „Август“. Преписвала глави от ръкописа на И. Н. Томашевская „Бързеят на «Тихият Дон»“. По същото време Люша и Кю намислили да спасят междинния препис на „Алхипелага“, като за целта вмъкнат многобройните корекции от последната редакция и дори вкарат цели глави. Съвсем излишно начинание, вече нямали достатъчно места за укриване, но им било жал да ги унищожават: 3-те излишни екземпляра все някой ден може да дотрябват. Тази работа Кю извършила частично, след това стана ясно, че не ще смогнем, и решихме, за да не оставяме противоречиви текстове, да ги унищожим екземпляр след екземпляр. Само че всички укриватели протакаха и се съпротивляваха: един екземпляр бил скрит чрез О. А. Л., друг заровен близо до вилата на Е. Г. Еткинд, а личният екземпляр на Кю — във вилата на Л. А. Самутин край Луга, и също уж бил заровен. През март 1972-ра бях в Ленинград за последен път и само за първия екземпляр ме увериха, че е унищожен. А вторият и третият бяха цели, макар че отдавна настоявах да се изгорят, и още в момента със собствените си ръце щях да изкопая и изгоря и двата, само че земята беше замръзнала, трябваше да чакам затопляне. Еткинд, както е благоразумен, от време на времо става дързък, такъв си му е характерът, та той рискувал без нужда още една зима, но после, както ми каза, изгорил ръкописа. А Кю още през лятото отказваше, в писмата си ме умоляваше да ги запазим, чак през есента на 1972-ра ми изпрати драматично живописно описание как под капещите жълти и пурпурни листа двамата със Самутин наклали огън и, ридаейки (тя), изгорили скъпоценния машинопис до последния лист… (А в действителност — нищо не е било изгаряно, тя ме излъга.) На драматичното описание на Кю не можеше да не повярва човек. Писах й за утеха, че скоро ще й подаря истински екземпляр. Правех си сметка, че ще издадем „Архипелага“ през пролетта на 1975-а. Но вече се сгъстяваха други срокове.