Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Първата ми зима в Скривалището се прекъсна преди моите намерения, болезнено: оставаше ми да постоя там още само една седмица (а седмица, когато си набрал скорост, е много, друг път и за цял месец няма да свършиш толкова работа), гледам, че из дълбокия сняг с половинки обувки (по-дълбоки нямал, градски човек) гази към мен горкият 70-годишен Арнхолд Юханович. Телеграма на техния тартуски адрес. От Рязан. „Ела си незабавно Ада.“ Схващам, че е от жена ми, но защо — Ада? Такава уговорка нямахме, такова име никога не ни беше хрумвало, можеше изобщо да не се подписва, все едно е ясно. Но в тази „Ада“ — нямаше ли някакъв адски намек? да не би там да е станал някакъв адски разгром?… Какво е имала предвид? Несъмнено се е учило нещо опасно и неотложно. Безопасният бит, страстната работа — всичко се зарязва начаса, стягам се за път на бърза ръка, за душата ми вече няма спокойствие, все едно нищо няма да свърша, сбогом, незабравими ръкописи, може вече да не се върна при вас от външния свят. Освен това грябва да ги скрия хубавичко: в непредвидени срокове, без уредени срещи и пътувания това е най-трудното. Значи засега остават у Арно, където съм се мяркал доста пъти, където входната врата се заключва с хилава брава. Нощният влак до Москва. Оттам веднага телефонирам в Рязан, отговорът е: по-скоро! по-скоро! пристигай! Най-сетне съм в Рязан, без брада, вече открит, засечен: какво става? Ами нищо. Ти, кажи-речи, от есента не живееш в Рязан, непрекъснато съм сама. Просто — повече не можех да те чакам. (А от година и половина живеем като куче и котка.) И — трябва да получим жилище в Рязан, а градският съвет мълчи… — А защо „Ада“? — Ами трябваше да се подпиша някак, а за Естония с неруско име, дойде ми наум — Ада.
От предната есен тя беше намразила „Архипелага“: не би я дострашало дори да го преписва на машина, ако съм край нея, но щом заради него заминавам и дори не мога да изпратя едно писмо вкъщи — да опустее тоя „Архипелаг“. (Имах възможност да чуя запис на интервюто, което през 1974-а, когато „Архипелагът“ току-що бе излязъл от печат, тя дала на „Фигаро“ в присъствието на К. Семьонов, когото АПН беше командировала към нея за написването на книга против мен. Тогава тя заявила: че „Архипелагът“ не е нищо повече от лагерен фолклор, просто едно ненаучно изследвано на тясна тема, на което Западът придава преувеличено значение, че вземам само факти, потвърждаващи моята предварително формулирана концепция.
Следващата зима в Хааве прекарах душевно по-просторно: вече не ме гнетеше, че ще ме арестуват, че ще търсят и разгромяват скривалищата ми. Все по-безопасни ми се струваха тия вече привични стени, големите заскрежени прозорци, старинната кахлена печка с хитроумна чугунена вратичка, старинният бюфет, груповата картина на корабни естонски рибари. Вече без опасение карах ски из околностите, съседите вече знаеха, че живее „професор от Москва“, свой човек, старае се да говори на естонски. През лунните вечери понякога се разхождах по утъпканата площадка с арестантска крачка напред-назад и ме ослепяваше с радост вече почти готовата, станала висока колкото сграда книга. През тая зима бях с брада, не се бръснех. Изобщо не ни проследиха, не можем да пишем на Държавна сигурност висока бележка. (През зимата на 1975-а в Естония едни ги арестуваха, други ги разпитваха — но младите Сузи и Хелините приятелки не ги пипнаха с пръст.)
(И досега не са ги пипнали. (Бел. от 1978 г.))
През втората зима мислите ми бяха все по-настъпателни. Както си нагрявах болния гръб на кахлената печка, срещу Богоявление измислих писмото до конгреса на писателите — тогава това ми се струваше смела, дори гръмовна крачка. След като си свърших работата, заминах за Талин при семейство Сузи — да преснема целия „Архипелаг“ на лента. А. Ю. на сбогуване с мен ме благославяше за написване на замисленото „писмо“. Дори естонските ми приятели, да не говорим за по-далечните естонци, още трудно възприемаха мисълта ми, че освобождението на всички тях може да започне само от Москва, със засилване от центъра. В началото на 1967-а нямаше и намеци за такова нещо, но това ми стана ясно тогава, на прехода от 20-те години нелегално писане към открити сблъсъци. Естонците в заблудата си смятаха всички руснаци за потисници, тогава моят примерът им се струваше чудновато изключение.